„Свѣтъ като цвѣтъ” (Свят като цвят)

„Свят като цвят!”

Чували ли сте този стар български израз?

            И да не сте, сигурно се досещате, какво означава: „съвършен свят”, „красив свят”!

А знаете ли, че „свѣтъ”, „свят” за старите българи е доста широко понятие. Това не е просто земята - светът, в който живеем, както би помислил всеки един съвременник. Свят е на първо място „небето и земята с всичко що е по тях” – „век, свят, мир, вселена”, както пише в своя речник Найден Геров в края на XIX век. Но „свѣтъ” е и „всичкый родъ чловѣческый”. „Свѣтъ” е и „добро живеене, честит живот”. 

Обичам речниците, особено старите! Те дават информация освен за значенията на думите, за бита, също и за начина на мислене и живот на дадени поколения, за измененията, които водят до отпадане на думи, изместване и промяна на значения. Минали са малко повече от 100 години, откакто е публикуван колосалният труд „Речник на българския език” на Найден Геров. А забелязвате ли разликата в мисловната нагласа на българина от XIX век и съвременника? Ако за нас „свят” е преди всичко цялата земя, за предците ни е цялото творение – космоса, вселената, както бихме казали днес. 

Как така във времена, когато пътуваме до всяка точка на земното кълбо, мисловно светът ни се смали и затвори в рамките на планетата Земя? Кога „небото” със звездите, с Господ и ангелите, които по представите на някогашните българи живеят там, т. е. онова, което днес наричаме най-често с думата „космос”, стана нещо отделно и различно от „света” ни, а „добро живеене” и „честит живот” не са вече част от възприемането ни за този свят?!

Замислете се, разширете се, почувствайте! Все пак това е в кръвта ни, граждани  на Вселената!

           Още една особеност в мисловната нагласа на предците ни. Те мислят циклично. Ще намерите доказателства във всичко, което е достигнало до нас – обичаи, песни, изображения. И в потвърждение още един пример от речника на Найден Геров: „цвѣтъ”, „цвят” е „разтворила се пъпка на растение, която после връзва плод и дава семе”.

Забелязвате ли хода на мисълта в това определение?! 

Цветът е цикълът в развитие! Той е обещание за нов цикъл с нов цвят от семето, което ще покълне и ще даде нов цвят и ново семе. И така до безкрай! Точно както в шевиците-градини по ръкавите на младите невести!

Но „цвет” е и „шар, шарка, боя” – „шарен свят”. 

Ако сега, вече познавайки традициите и богатството на българския език, добавим и значенията на „свят” като „свещен”, и „свет-, свят” като „светлина”, осъзнаваме всеобхватността и дълбочината на израза „Свят като цвят”. Усещаме възхитата, надеждата и пожеланието за един съвършен и красив свят, който процъфтява, както на небето, така и на земята – свещено, единно мироздание, вселена на честит живот! 

Свят от светлина! Свят в цвят!

Ето това е смисълът и пожеланието на всяка шевица върху празничните ризи на моми и невести, на символите върху всеки обреден хляб и всяка тъкан за дома, сътворени от любящите сърца и светите ръце на жените. Това е наричане и материализиране на тези пожелания за „свѣта”, за „рода человечески”.

Този е смисълът и на вечните символи, изписани върху съдове, сандъци, надгробия, защото за вечността няма предел, а животът на „небето и земята с всичко що е по тях” следва законите ѝ и винаги разцъфва като цвят, който „после връзва плод и дава семе”! 

За да го има светът!

Светлана Костова

Използвана литература:

1. Геровъ, Найденъ. Рѣчникъ на блъгарскый языкъ. Ч.5, Р-IA, Пловдивъ, 1904;

2. Прѣдисловие към Допълнение на българския рѣчникъ от Н. Геровъ. Пловдивъ, 1908 г.;

3. Маринов, Димитър. Народна вяра. Избрани произведения в 5 тома. Т.I (1). Съст. и ред. Маргарита Василева. София : Изток-Запад, 2003, ISBN 954-8945-30-4


Линк за цитиране:
Костова, Светлана. „Свѣтъ като цвѣтъ”./ Светото Писание на българите, <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2019/01/blog-post.html>, 05.01.2019 г.

Текстът е публикуван и тук: 
Костова, Светлана. „Свят като цвят!”./ в. "Слово плюс", 24-30 януари 2019 г., год. XXIII, бр. 3, (1151), с. 8, ISSN 1310 - 9693,  http://slovoplus.com/arhiv/11/sp_3-2019.pdf

Български народни шевици в брой 2 на списание "Изживей България"

В брой 2 на списание Изживей България - новото българско научно-популярно списание за българска етнология, история, фолклор, традиционна култура и занаяти може да прочетете статията ми "Мъдростта на сърцата ни", посветена на българските народни шевици. Тя е придружена с няколко мои картини по български народни везби, които бяха част от изложбата ми в Исторически музей- Дупница през последните 3 месеца на 2018 г. 

Освен хубавите големи снимки, в броя ще откриете и много други интересни материали, а любителите на шевиците ще бъдат изненадани с цели 14 страници курс по българска бродерия! 

Списанието "Изживей България" е тримесечно и все още може да бъде открито по местата за продаване на преса или да бъде поръчано там за безплатна доставка, там където не е налично.  

http://experience-bulgaria.eu/ 

📝My article and my art in the magazine Expirience Bulgaria Bulgaria

Светлана Костова

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/

Кравай за коледарите от с. Дългоделци, Монтанско

Това е още един обреден хляб, за който научих от баба Таска (Танаска) Илиева, р. 1934 г. в с. Дългоделци, Монтанско* (за другия, който ми описа тя, може да прочетете тук: Нивата на живота, https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post.html). 
Разказа ми за него през есента на 2018 г. Това е кравайче, предназначено за коледарите. Също не е описван досега от етнографите, макар да се срещат подобни по форма хлябове за Бъдни вечер в Северозападна България и други краища на страната, където тези традиции са запазени.

Шарките се нанасяли с цева – тръбичка, върху която се навива преждата за тъкане и се поставя в совалката. Цевата правели от растението „бучимиш”, каза баба Таска. 

Използването на уреди за ръкоделие за „писане” на обредните хлябове е често срещана практика. Свещената им, магична сила идва от предназначението им да създават материя, да пресъздават свещените символи и да ги въплъщават в дреха-космос, която се превръща в двойник на самия човек. Но тази магична мощ идва и от онази, която работи с тях - от силата, вложена у жената да създава, да ражда и поражда блага, от плодородието и изобилието, носени и предавани от майка на дъщеря. Тази свята роля на жената в тайнството на акта на създаването и въз-създаването на света в цикличното време на предците ни била осъзнавана и зачитана дори в най-строго патриархалния ред на някогашните българи. Затова не само дрехите с извезаните по тях символи, които обгръщали тялото на предците ни и били считани за техен двойник, но и тъканите за дома, които изпълвали жизненото им пространство, обредните хлябове за празник и смърт, глинените съдове, в които изпичали тези обредни хлябове - всички те били сътворявани от светите ръце на моми и невести.

Коледарчетата - момци и бъдещи женихи получавали тези кравайчета, които пресъздават момиче. Събирали ги в специална торбичка, но по-често били надявани символично на тоягите им. Затова и повечето обредни хлябове, предназначени за коледарите във всички краища на България били правени с дупка в средата. Символичното свързване на празно и пълно, на мъжко и женско, е достигането на цялост и пълнота в единство, което е условие животът да продължи да се поражда, ражда и възражда.

Светлана Костова

* Информацията е предоставена от Танаска (Таска) Илиева, родена през 1934 г. в с. Дългоделци, община Якимово, Монтанско, през 2018 г. на 84 г. 

Записът е осъществен на 28.10.2018 г., Петковден, на събора на с. Дългоделци от Светлана Костова в присъствието на дъщеря й Ангелина Илиева, леля ми Иванка Асенова Милева и съпругът ми Николай Георгиев.

Линк за цитиране: 

Костова, Светлана. Кравай за коледарите от с. Дългоделци, Монтанско. / Светото Писание на българите.,

<https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_25.html>, 25.12.2018 г.

„Както се сее житото” - хляб Света Богородица за Бъдни вечер

Свързвам Бъдни вечер с аромата на хляб и слама. Много хляб. Шарен хляб. Хляб молитва и благословия!

Празнувахме Рождество на село при баба и дядо. Празнувахме го малко тайно, защото беше забранено в онзи период. Беше не просто тайно, а тайнствено и романтично. Не само заради забраните. Романтиката идваше от седенето на пода върху разпръсната слама от жито, която покривахме и върху нея подреждахме трапезата. Простичка, с постни ястия, които баба ми приготвяше с голямо умение. Главните герои на тази импровизирана маса-нива бяха изрисуваните хлябове, омесени от баба. Докато тя, макар и уморена, не спираше да шета, дядо ни обясняваше, за какво е наречен всеки хляб, с каква молба към Бога и Богородица е изпълнен.

После всички запалвахме восъчни свещици, а той произнасяше молитви и прекаждаше трапезата с тамян. Поставяше три горящи свещи на каната с вода, на тази с виното и на главния хляб на празника. След това всички сядахме на така осветената трапеза на пода върху сламата, като в яслата, в която се родил Младенеца. Дядо разчупваше и ни подаваше по залче от една малка питчица, наречена „мълчанка”. Трябваше да изядем залъка в пълно мълчание и с благоговение, като по този начин се причастявахме всички заедно в това тайнство. Миниатюрното кълбовидно хлебче беше посветено на Божията майка, която беше пазила тайната за живота, който растял под сърцето Ѝ. Всъщност първото парченце от хлебчето се оставяше на иконата за здраве и лек през годината. После дядо като глава на семейството отчупваше по парче от всеки омесен хляб като благославяше да се роди, да има, да сме живи и здрави, да е пълна къщата, да сме щастливи. Вземаше едно специално хлебче, наречено „бъчвата”, отрязваше „канелката” ѝ и там наливаше вино, което трябваше да прелее, а всички благославяхме.

Ние децата тръпнехме в очакване вечерята да свърши по-скоро, защото следваше най-вълнуващата част – боричкането в сламата, в която имаше 33 бели парички, които трябваше да намерим. Докато търсехме „сребърниците”, сламата хвърчеше до тавана и всички се превръщаха отново в деца…

Припомнях си с носталгия тези вълшебни незабравими мигове и в разговор с моята вече остаряла леля заговорихме за обредните хлябове. В яркия филм на детството някои бяха избледнели, а други помнех като сега. Та моята леля Иванка Асенова Милева, пенсионирана учителка по български език и литература, р. 1943 г.*, сестра на майка ми, за да ми припомни обредните хлябове за Бъдни вечер на моето семейство, ми ги нарисува. Може да ги видите на снимката тук. Най-важният, главният хляб за празника, който странно бях забравила, дори ми омеси. Точно тази пита носи забележителното име Света Богородица!

И така, селото е Дългоделци, община Якимово, Монтанско. Годината 2018. Хляб с кръгла форма, наречен Св. Богородица, отгоре с древния символ свастика и два цвята, продължава да се прави от някои местни хора за Бъдни вечер. Не ми е известно този хляб да е описван досега от изследователите, както и други обредни хлябове от същото село, които изнамерихме с леля ми. За хляба, наречен Света Богородица, получихме потвърждение и от Лидия Овчарова, р. 1933 г. в с. Дългоделци. Тя ни разказа, че някои хора от селото го месят освен на Бъдни вечер и за празнуване на светец-покровител, какъвто в този край има почти всеки.

Този уникален хляб е квасен, както повечето обредни хлябове в българската традиция. Основният символ върху хляба Света Богородица е свастиката. В центъра ѝ има спирала - „охлюв”, както я нарече по старовремски леля ми. Всъщност този охлюв се изобразява по-често не като гладка спирала, а назъбен – с листенца като цвете. Освен големия „цвет” в средата на кръста, има още едно по-малко цветче в лявата горна четвърт на свастиката. Посоката на завитите ѝ краища е „както се сее житото”, каза леля ми – както дясната ръка замахва широко отдясно наляво и пръсва посева на нивата. 

Останах изумена! Преоткрих за себе си в традициите на собствения си род нещо, което вече бях разбрала от праисторическите факти, от шевиците на българките от по-ново време, но и от снимките на галактики. Уверих се, какво са славели преди много хилядолетия жителите на всички континенти и всички раси, включително и предците ни, живели по днешните български земи. Прекланяли са се пред Онази, която ражда нови слънца, защото самата Тя е слънце. Пред Тази, която славят на Коледа с името Божя майка. И Онази, чийто символ е огнището, святата Утроба, от която се ражда светлината и на която от незапомнени времена жените по тези земи принасят своите молитви под формата на свещен хляб. Великата Майка, вярвана от древните като върховен Творец, и Божествената Родителка – Света Богородица – всички тези свети образи, са почитани до ден днешен с един свещен символ – свастиката, отхвърлена и поругана, но вечно жива!

Светлана Костова

* Информацията е предоставена от сестрата на майка ми, моята леля Иванка Асенова Милева, родена през 1943 г. в с. Гомотарци, Видинско. Завършила висше образование Българска филология, дългогодишна учителка по български език и литература в гр. Монтана, сега пенсионерка. От 1997 г. година живее в с. Дългоделци, община Якимово, Монтанско.  

Записът е осъществен на 26.02.2017 г. в с. Дългоделци от Светлана Костова в присъствието на съпруга й Кирко Трифонов Милев и съпругът ми Николай Георгиев.

Линк за цитиране:
Костова, Светлана. „Както се сее житото” - хляб Света Богородица за Бъдни вечер. / Светото Писание на българите. https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_24.html, <24.12.2018 г.>

Игнатски хляб с плетеница

Омесих този Игнатски хляб за празника, защото се впечатлих от начертанието му. Точно, както преди повече от век се е впечатлил големия изследовател на българските традиции Димитър Маринов. Показали му го в с. Конак, Търговищко. Кадели го и го ядели за здраве и берекет. Върху този „особен” хляб, както го нарича и видния наш етнограф, има плетеница от две пръчки.

Подобни обредни хлябове имат дълговечна традиция на пресъздаване. При тях няма волности и лично творчество. Стародавните символи, макар и непонятни вече за българите от XIX – XX век, се пресъздавали точно такива от незапомнени времена. Защото традицията повелявала! Докато го месех, се опитах да го разбера. Молех се и изричах на глас благословиите си, които исках да вложа в него. Като изследовател на корените ни, но и като човек от 21 век получих своето разбиране.

В плетеница сплитат ръцете си на моминското хорото.

Плетеница е женското сватбено хоро.   

Плетеници са косите на невестата, сплитани от нейните дружки в деня на сватбата.

Като нишки на живота се оплитат женските коси, ръце, крака със слово и в ритъм. Тези нишки се вплитат една в друга в пъстроцветната тъкан на живота, която също има своя ритъм и мелодия.

И непроявеното става проявено!

Словото става плът, а душата облича своята земна дреха!

За да пребъде Животът!

Светлана Костова

Линк за цитиране:
Костова, Светлана. Игнатски хляб с плетеница. / Светото Писание на българите. <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_21.html> , 21.12.2018 г.

Полезник за Игнажден – благословия за Младата година

На 20 декември предците ни чествали един голям празник, наричан Игнажден, Еднажден, Идинак, Поляз. Този ден църквата счита за предпразненство на Рождество Христово. Старите българи пък го празнували като Нов ден, Млад месец, Млада година, т. е. начало на Новата година.

Всичко, което правели хората на този ден било свързано с техните пожелания и наричания за идната година, с полагането на новия житейски цикъл на хора и природа. Така народното вярване установило, колко важни са за бъдното, не само собствените ни мисли, думи и действия, но и на всичко останало, което ни заобикаля – човешкия колектив и животните. Затова някога навсякъде сред българите на този ден съществувал обичаят наричан с имената „полезник”, „сполезник”, „полязник”, „поодняк, „поожняк”.

За него големият български изследовател на народния живот и вяра Димитър Маринов пише, колко важно било, кой ще влезе пръв на тоя ден в къщата. Тази древна вяра в добрата или лошата среща като определяща за цялата идна година, е създала куп интересни обичаи и обредни действия, съпътстващи празника. За да не оставят на съдбата и случайността посещението на сполезника в дома им, предците ни калесвали (канели) за споход човек, който бил смятан за добър, достоен и носещ късмет на домашните и изобилие на семейството. Облечен празнично, сполезникът (спохожняка, полязника) идвал рано, рано в къщата, където бил поканен като скъп гост. Преди да прекрачи прага, взимал една шумка (пръчка от дъбово дърво) и тогава влизал с поздрав: „Хайде, нека ви е честита младата година!” Отивал право при огнището, свалял капата си, прекръствал се и започвал да разбърква с клончето огнището, като по този начин разгарял огъня. Тогава изричал своите слави (благословии): „Колкото искрици, толкова пиленца, шиленца, яренца, теленца, жребенца, дечица, а най-вече мед и масло и бяла пшеница по сираци, сиромаси и по цял народ!” По време на тия благословии всички домашни стоели прави около него с благоговение, мъжете гологлави, а жените с кръстосани ръце и на всяка слава викали: „Амин, дай Боже!”

Дъбовата пръчка оставял край огнището, където стояла до Водици (5 януари). После полезникът сядал за известно време край огнището, давали му в ръцете решето, пълно с пшеница, а около него посипвали боб, леща, орехи, семе от гръсти (коноп) и др. После полезникът ходел по цялата къща и сеел символично, като пак благославял: „Да се роди, дето рало ходи; дето ходи и не ходи!”, а всички отговарят: „Амин, дай Боже!”

Понякога полезникът бил случаен човек или дори животно. Децата и животните били считани за добър споляз. Били черпени и дарувани със специално омесени обредни хлебчета, намазани с мед – „кукла” (плетеница) за момиче и кравайче (кръг) за момче.

На много места на Игнажден жените месели и специални хлябове, които се кадели и ядели от цялото семейство и домашните животни за здраве и берекет.

Светлана Костова

Използвана литература:

Маринов, Димитър. Религиозни народни обичаи. Избрани произведения в 5 тома. Т.I (2). Съст. и ред. Маргарита Василева. София : Изток-Запад, 2003, ISBN 954-8945-44-4

Линк за цитиране: Костова, Светлана. Полезник за Игнажден – благословия за Младата година. / Светото Писание на българите. <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_20.html>  , 20.12.2018 г.

За звездите и хората

Картина по българска народна шевица от Дупнишко от 19 век,
рисувана коприна. Художник: Светлана Костова

Старите българи вярвали, че когато Господ е направил човеците, направил и звездите. 

А когато се ражда човек, веднага се появява и звездата му на небето, отиде ли си човек – угасва звездата му. 

Излиза, че някогашните българи вярвали, че са звездни хора! 

Светът им не се ограничавал в рамките на земята, а се простирал до големия космос, до небето, което казват, някога можело да се достигне с ръка и където греели звездите, и живеели Господ и ангелите. 

Видно е, че предците ни помнели и свято тачели небесния си произход! 

Те знаели, че са „от Бога човеци” и искали всичко в живота им „да е от Бога”. 

Разказвали помежду си тази история, „изписвайки” я върху хлябовете за празник, шевиците, тъканите за дома. Изпявали я в обредните песни, изигравали я в хората си, описвали я в приказките край огнището…

Светлана Костова


Линк: Костова, Светлана. За звездите и хората. / Светото Писание на българите. <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_17.html>, 17.12.2018 г.