РИСУВАЧКАТА НА ШЕВИЦИ

От години живея живота си, като следвам мечтите и целите си. Правя това повече или по-малко успешно. Правя го, защото знам, че от този свят ще си тръгна само с онова, което душата ми е събрала, посяла, преживяла. 

Разбиранията и действията ми са приемани и подкрепяни, но понякога предизвикват гнева на хора, които обичат етикети, чекмеджета и ограничения. Благодаря на тези хора! Те ме карат да се разгръщам още повече и все по-малко да завися от тяхното мнение.

Написах този текст за себе си, пред себе си и в отговор на онези, които презрително ме наричат „Рисувачката на шевици”. Всъщност засега това е най-хубавото ми прозвище! Ще го нося с достойнство! 

Защото Рисувачката на шевици е художник по призвание и историк по образование. Посветила е последните 15 години на проучване на шевиците – етнографско, философско, културологично и семиотично изследване. Написала е стотици страници, които предстои да издаде в поредица книги.

Рисувачката на шевици знае какво прави! Тя ги издирва, събира, подрежда, класифицира. Рисувачката на шевици знае много добре, че рисуването на шевиците съществува поне от 2 века и е прието и до днес в теренното етнографско проучване, както и в научните трудове, независимо от развитието на фотографията.

Рисувачката на шевици ги рисува, за да ги изследва. Претворява ги с огромно внимание и уважение, защото иска да ги почувства, преживее и разбере с всичките си сетива. 

Рисува ги, защото те са стотици и хиляди. 

Рисува ги, когато не може да използва снимките, защото са малки, с недобро качество или няма разрешение за това. Рисувачката на шевици знае, че снимките, па били те и на народни шевици, си имат авторски права и те трябва да бъдат спазвани. Най-малкото се изисква разрешение от автора им за ползването или в някои случаи като с големи музеи – дори сериозно заплащане. 

Рисувачката на шевици не спира с рисуването на свещените композиции от празничните и невестински дрехи на своите пра-майки. Тя меси обредни хлябове и се учи да изписва Великденски яйца, защото те носят по свой начин същите символи от премените.

Рисувачката на шевици знае, че преди да станат шевици, тези свещени символи са били врязвани в продължение на хиляди години върху камъка, глината или дървото, изковавани върху метала, татуирани върху кожата, апликирани, изплъстявани или изтъкавани върху килими или елементи на облеклото. 

Апропо – малка справка – татуировки по кожата на жените със символи на кръст и негови производни като шевици се срещат чак до 20 век сред жените по западните Балкани вместо шевици – в Босна и Херцеговина например, срещат се и в Северозападна България и Македония. Моята баба имаше такава. Има ги и в Полша.

Снимка: Коев, Иван. Българска везбена орнаментика. София, 1951 г., с.15.

И тъй като рисувачката на шевици си вади хляба като художник и преподавател в областта на художествения текстил и плъстенето на вълна и има сериозни творчески постижения, освен това е майстор – член на Занаятчийската камара, тя знае, че преди 19 век и промишлената революция хората в умерените ширини не са разполагали с естествени багрила, с които да багрят растителните влакна коноп, лен, памук и прочие, от които създавали ризите си. Те не можели като в Индия или Югоизточна Азия да рисуват или щампират дрехите си със свещените изображения. Затова трябвало да ги украсяват с бродерия, но забележете – не с памучни конци, които нямало как да обагрят, а с конци и прежди от вълна и коприна – влакна с животински произход, които могат да се обагрят в безброй нюанси от местните растения със съответните закрепители.

Рисувачката на шевици се отнася към везбите на предците си с огромно уважение и пиетет, защото знае, че те са по-големи от нея и от всяка жена или мъж на тази земя, по-древни са от днешната човешка цивилизация и в тях е наследството ни. Тя ги възприема като свещени изображения – като икони и знае, че те са връзката ни с висшата сила - Първопричина за всичкото, което Е.

Рисувачката на шевици препоръчва горещо на всички, които претворяват свещените изображения на предците ни да правят това с уважение, с каквото трябва да се отнасят и помежду си, защото преди да се изживяват като творци на реалност, трябва да приемат и обичат другите като себе си. Защото шевиците ни ни учат, че не сме толкова различни помежду си, нито пък отделени от другите хора – наши сънародници, съседи на Балканите, в Европа, Азия и дори по света.

Светлана Костова – Рисувачката на шевици

https://svetlanaarts.blogspot.com/

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/

„Свѣтъ като цвѣтъ” (Свят като цвят)

„Свят като цвят!”

Чували ли сте този стар български израз?

            И да не сте, сигурно се досещате, какво означава: „съвършен свят”, „красив свят”!

А знаете ли, че „свѣтъ”, „свят” за старите българи е доста широко понятие. Това не е просто земята - светът, в който живеем, както би помислил всеки един съвременник. Свят е на първо място „небето и земята с всичко що е по тях” – „век, свят, мир, вселена”, както пише в своя речник Найден Геров в края на XIX век. Но „свѣтъ” е и „всичкый родъ чловѣческый”. „Свѣтъ” е и „добро живеене, честит живот”. 

Обичам речниците, особено старите! Те дават информация освен за значенията на думите, за бита, също и за начина на мислене и живот на дадени поколения, за измененията, които водят до отпадане на думи, изместване и промяна на значения. Минали са малко повече от 100 години, откакто е публикуван колосалният труд „Речник на българския език” на Найден Геров. А забелязвате ли разликата в мисловната нагласа на българина от XIX век и съвременника? Ако за нас „свят” е преди всичко цялата земя, за предците ни е цялото творение – космоса, вселената, както бихме казали днес. 

Как така във времена, когато пътуваме до всяка точка на земното кълбо, мисловно светът ни се смали и затвори в рамките на планетата Земя? Кога „небото” със звездите, с Господ и ангелите, които по представите на някогашните българи живеят там, т. е. онова, което днес наричаме най-често с думата „космос”, стана нещо отделно и различно от „света” ни, а „добро живеене” и „честит живот” не са вече част от възприемането ни за този свят?!

Замислете се, разширете се, почувствайте! Все пак това е в кръвта ни, граждани  на Вселената!

           Още една особеност в мисловната нагласа на предците ни. Те мислят циклично. Ще намерите доказателства във всичко, което е достигнало до нас – обичаи, песни, изображения. И в потвърждение още един пример от речника на Найден Геров: „цвѣтъ”, „цвят” е „разтворила се пъпка на растение, която после връзва плод и дава семе”.

Забелязвате ли хода на мисълта в това определение?! 

Цветът е цикълът в развитие! Той е обещание за нов цикъл с нов цвят от семето, което ще покълне и ще даде нов цвят и ново семе. И така до безкрай! Точно както в шевиците-градини по ръкавите на младите невести!

Но „цвет” е и „шар, шарка, боя” – „шарен свят”. 

Ако сега, вече познавайки традициите и богатството на българския език, добавим и значенията на „свят” като „свещен”, и „свет-, свят” като „светлина”, осъзнаваме всеобхватността и дълбочината на израза „Свят като цвят”. Усещаме възхитата, надеждата и пожеланието за един съвършен и красив свят, който процъфтява, както на небето, така и на земята – свещено, единно мироздание, вселена на честит живот! 

Свят от светлина! Свят в цвят!

Ето това е смисълът и пожеланието на всяка шевица върху празничните ризи на моми и невести, на символите върху всеки обреден хляб и всяка тъкан за дома, сътворени от любящите сърца и светите ръце на жените. Това е наричане и материализиране на тези пожелания за „свѣта”, за „рода человечески”.

Този е смисълът и на вечните символи, изписани върху съдове, сандъци, надгробия, защото за вечността няма предел, а животът на „небето и земята с всичко що е по тях” следва законите ѝ и винаги разцъфва като цвят, който „после връзва плод и дава семе”! 

За да го има светът!

Светлана Костова

Използвана литература:

1. Геровъ, Найденъ. Рѣчникъ на блъгарскый языкъ. Ч.5, Р-IA, Пловдивъ, 1904;

2. Прѣдисловие към Допълнение на българския рѣчникъ от Н. Геровъ. Пловдивъ, 1908 г.;

3. Маринов, Димитър. Народна вяра. Избрани произведения в 5 тома. Т.I (1). Съст. и ред. Маргарита Василева. София : Изток-Запад, 2003, ISBN 954-8945-30-4


Линк за цитиране:
Костова, Светлана. „Свѣтъ като цвѣтъ”./ Светото Писание на българите, <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2019/01/blog-post.html>, 05.01.2019 г.

Текстът е публикуван и тук: 
Костова, Светлана. „Свят като цвят!”./ в. "Слово плюс", 24-30 януари 2019 г., год. XXIII, бр. 3, (1151), с. 8, ISSN 1310 - 9693,  http://slovoplus.com/arhiv/11/sp_3-2019.pdf

За звездите и хората

Картина по българска народна шевица от Дупнишко от 19 век,
рисувана коприна. Художник: Светлана Костова

Старите българи вярвали, че когато Господ е направил човеците, направил и звездите. 

А когато се ражда човек, веднага се появява и звездата му на небето, отиде ли си човек – угасва звездата му. 

Излиза, че някогашните българи вярвали, че са звездни хора! 

Светът им не се ограничавал в рамките на земята, а се простирал до големия космос, до небето, което казват, някога можело да се достигне с ръка и където греели звездите, и живеели Господ и ангелите. 

Видно е, че предците ни помнели и свято тачели небесния си произход! 

Те знаели, че са „от Бога човеци” и искали всичко в живота им „да е от Бога”. 

Разказвали помежду си тази история, „изписвайки” я върху хлябовете за празник, шевиците, тъканите за дома. Изпявали я в обредните песни, изигравали я в хората си, описвали я в приказките край огнището…

Светлана Костова


Линк: Костова, Светлана. За звездите и хората. / Светото Писание на българите. <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_17.html>, 17.12.2018 г.