НАРОДЪТ Е КОРЕН НА ДЪРЖАВАТА

Български обреден хляб за Архангеловден, Сливенско. Омесила и заснела: Св. Костова.

        В деня на националния ни празник на Съединението докато размишлявам скръбно над съдбините на стара Европа и още по-стара България, се потапям в мъдростта на Изтока, за да търся баланс. Обичам китайския начин на мислене. Умиротворява ме. Не страдам, че не съм била в съвременен Китай, но ми стига, че имам възможността да черпя от хилядолетната традиция на тази човешка цивилизация. Може да ме оборвате, че е утопия, но още преди много столетия, гласът на мъдрите е казал: "НАРОДЪТ Е КОРЕН НА ДЪРЖАВАТА".

        И още повече: "Държавата е в безопасност и мир единствено, когато обикновените хора живеят спокойно и се радват на мирен труд и несмущаван живот" - пишат в наставленията си някогашните учители на бъдещите китайски управници. По един или друг начин те повтарят казаното от философа Мъндзъ от епохата Воюващи царства: "Народът е висша ценност [на държавата], след него се нареждат [светилищатата на] боговете на земята и зърното, а на последно място е владетелят".

     Преклонението пред народа като основа и корен е особено характерно за конфуцианството. Сред неговите наставления четем: "[Владетелят] трябва да се грижи нежно за народа, да не гледа на него с презрение. Народът е корен на държавата и ако коренът е непоклатим, държавата е спокойна." В тази връзка може да цитираме и знаменития философ Сундзъ: "Водата може да носи лодката, но може и да я преобърне."

        Оставям тази тема за размисъл, но тя ще бъде едностранчиво представена, ако не посочим реципрочната й, която я балансира. Много харесвам начина, по който китайците са наричали своята държава, която за тях олицетворява и целия свят - Поднебесната! И чуйте - древните знаели и учели, че "за разцвета на Поднебесната е отговорен всеки неин обитател"!*

Светлана Костова

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2022/09/blog-post.html

*Цитатите са от книгата "Основни понятия в китайската мисъл и култура", книга първа, на издателство "Изток-Запад", София, 2017. Преводът е на Петко Хинов. 

Празникът Лазаруване в 21 век

Светлана Костова

Празникът Лазаруване днес е загубил своето автентично смислово предназначение и се провежда по-скоро като възстановка на обичая и театрално представление. Тази съвременна традиция започва още през 30-те години на 20-ти век като "училищно" лазаруване. Понастоящем Лазарица се отбелязва и от читалищата по места.

Все пак празничната атмосфера и искрената радост на момичетата дават усещането, че макар и малка част от дълбоката същина на обреда изпълнява своето предназначение, а моминската сила влива свежа енергия в пробуждащия се за нов цикъл многоцветен живот, който блика като Извор с жива вода! Жив е Животът!

Снимки: Светлана Костова - Лазаруване'2008 г., Дворец на децата, София

ПЪЛНА СВЕЩ И ДЯДО БОЖЕ - БЪЛГАРСКИ ТРАДИЦИИ ПО ПЪЛНОЛУНИЕ

 Светлана Костова

            Вторачен в ежедневието си, съвременният човек възприема времето като линейна категория, която има посока, начало и край. Считайки себе си за продукт и венец на линейна еволюция, за него е чужда мисълта за цикличност, повторяемост и спираловидно развитие на света и процесите в него. Въпреки масовата информираност за наличието и на други вярвания относно съдбата и пътешествията на човека и неговата душа, дори смяната на дните, месеците и годините пораждат у „модерния“ гражданин на планетата Земя усещане за еднопосочност и безвъзвратност.

Човекът от традиционното общество обаче дълбоко тачи и празнува малките и големите цикли на живота с твърдата увереност, че нещо, което е започнало, неминуемо ще свърши, а краят пък винаги го отвежда към началото. Упованието в това вечно завръщане към началото някогашният човек е намирал не само в ежедневния ход на дневния светлик, но и в тайнствения танц и превъплъщения на нощното светило. Всеки народ е усещал и отчитал могъщото влияние на най-близкото небесно тяло върху земята и ритмите на човешката дейност, върху съдбата на всичко в нас и около нас. Дори големият български писател от Х век Йоан Екзарх отбелязва, че Луната е като образ на нашите тела – ражда се, расте, изпълва се, намалява и изгасва, а с новото раждане промените й напомнят възкръсването.

Може би не само опита, а точно тази осъзнатост и оприличаване с човешките жизнени цикли по принципа на подобието на всичко, което е горе с това, което е долу, е довела някогашните българи до знанието, кое човешко дело е съзвучно със съответната фаза на месечината. Пълната Луна, наричана още „пълна свещ“, „пълнеж“, „лампеж“, за изненада на мнозина съвременници се радвала на огромна почит от предците ни и както посочва още през XIX век неуморният изследовател на българската жива старина Димитър Маринов, била именувана „дедо Боже“ или „дедо Господ“. Това назоваване говори за силата и мощта, които приписвали на месеца, когато е пълен. И точно както човекът във възходящото си развитие в средата на живота си постига баланс, цялост, изпълнен е с сила, подплатена със знание, което се превръща в мъдрост и започва да бере плодовете на своите трудове, така пълният месец се възприема като „предмет на почитание и подбудител на всяко начинание“, както казва Д. Маринов. 

За разлика от някои популярни съвременни предписания, голяма част от някогашните българи вярват, че не на новолуние, а „на пълна свещ се начиня всичко, защото всичко върви на добре, на пълно и се свършва, ако е работа, път или търговия, с успех, с придобив, благополучно.“

Именно на „ясна месечина“ (пълнолуние), което трае три дни, някога се сеели нивите, садели се и се присаждали дървета, зеленчуци и варива, защото всичко посадено „ще бъде пълно“, т.е. ще върже плод. Подготовката за тези дейности започвали още в края на втората четвърт на лунния цикъл, за да могат трите дни на пълнолунието да стигнат за извършването им.

Същото правило важало и за сватбите, които пък осигуряват човешката плодовитост. Така на младоженците, вдигнали сватба на пълна свещ, „всичко ще върви на добре, на пълно, на сговор“ и ще имат пълна къща с деца.

На пълна свещ се правела и първа копка за нова къща, за да е здрава и всички да живеят в нея щастливо.

В тези силни дни се започвало и всичко, свързано със занаят, пътуване, търговия, за да може не само да продължи, но и да завърши с успех, печалба и благополучие.

Пълнолунието предците ни определено са свързвали с пълнотата на кръга на обредния хляб като символ на Божествения свят и неговото изобилие.

Широко бил разпространен обичаят, виждайки пълната месечина, човек да извади кесията си, в която трябва да има пари и да почука по нея с показалеца на дясната си ръка, гледайки в същото време към светилото, като казва: „Как си пълна ти, Месечинке, така да е пълна и кесията ми!“ Това според предците ни подсигурявало имане и достатък до следващото пълнолуние.

 

Използвана литература:

1. Маринов, Димитър. Народна вяра. Избрани произведения в 5 тома. Т.I (1). Съст. и ред. Маргарита Василева. София : Изток-Запад, 2003;

2. Георгиева, Иваничка. Българска народна митология. Трето прераб. и доп. изд. София : Изд. на БАН "Проф. Марин Дринов", 2018;

3. Казасова, Розмари. Български народни магически вярвания и обичаи. Габрово : Нитон, 2017.

Същият текст е публикуван и тук:

Костова, Светлана. Пълна свещ и дядо Боже - български традиции по пълнолуние. // в. Слово плюс, ISSN 1310-9693, бр. 35-36/30 ноември - 6 декември 2023 г., с. 4,

https://slovoplus.com/arhiv/11/sp_35-36-2023.pdf

1

Кой и какво празнува на Игнажден?

На Игнажден, седмица след рождения ми ден, аз, като едно огнено момиче, си имам имен ден! Един от многото ми през годината! Така имам много поводи за празнуване, защото светът е проявление на светлината и всеки миг е празник на моя свят!

Е, някои от вас вероятно се чудят защо и какво общо има името ми Светлана с името Игнатий. Или защо Пламен и Пламена, Огнян, Искра, Светла и Светлин имат днес имен ден?

На латински език "ignis" означава "огън, мълния, блясък, пламък, звезда", а производното от него "ignitus" - "огнен, искрящ". "Ignis" има значение и на "огнена страст" и "гореща любов".

Нека не забравяме и хиндуисткият Agni - Огън с неговите многостранни аспекти и проявления.

Картина по българска народна шевица от Дупнишко.
Художник: Светлана Костова

В българската народна култура, където често празниците нямат нищо общо с техния християнски патрон, а следват стародавна местна традиция, също откриваме връзка с огъня, огнището, искрите и светлината.

Първият човек, прекрачил прага на дома, наричан в различните райони на страната "полезник, полазник, споляз, спохожняк", трябва да поздрави домакините и да отиде най-напред до дървата на дръвника, да вземе една дъбова клонка и когато влезе в къщата да се насочи с нея право към огнището. Големият изследовател на българската жива старина Димитър Маринов пише, че този специален гост честити "младата година", спира се пред огнището, сваля капата си, прекръства се и като бърка с клонката в огъня, благославя: "Колко искрици, толкова пиленца, шиленца, яренца, теленца, жребченца, дечица, а най-вече мед и масло, и бяла пшеница по сираци, сиромаси и по цял народ!" Докато слави така полазникът, домашните с благоговение и в молитвена поза стоят около него и викат: "Амин, дай Боже!"

Преди да бъде нагостен на трапезата, полезникът трябва да поседи край огнището, за да се осъществят още ритуали, свързани с пожелания за плодородие и плодовитост при животни и хора.

И така днес, на Игнажден, българите почитат искрата, топлината и светлината на огъня, който не само разрушава и пречиства, но и който е начало на всяко ново творение и нов цикъл.

Честит празник! 😇

Светлана Костова

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/

За звездите и хората

Картина по българска народна шевица от Дупнишко от 19 век,
рисувана коприна. Художник: Светлана Костова

Старите българи вярвали, че когато Господ е направил човеците, направил и звездите. 

А когато се ражда човек, веднага се появява и звездата му на небето, отиде ли си човек – угасва звездата му. 

Излиза, че някогашните българи вярвали, че са звездни хора! 

Светът им не се ограничавал в рамките на земята, а се простирал до големия космос, до небето, което казват, някога можело да се достигне с ръка и където греели звездите, и живеели Господ и ангелите. 

Видно е, че предците ни помнели и свято тачели небесния си произход! 

Те знаели, че са „от Бога човеци” и искали всичко в живота им „да е от Бога”. 

Разказвали помежду си тази история, „изписвайки” я върху хлябовете за празник, шевиците, тъканите за дома. Изпявали я в обредните песни, изигравали я в хората си, описвали я в приказките край огнището…

Светлана Костова


Линк: Костова, Светлана. За звездите и хората. / Светото Писание на българите. <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_17.html>, 17.12.2018 г.

НИВАТА НА ЖИВОТА

Обреден хляб - пита за Бъдни вечер от с. Дългоделци, Монтанско.
Омесила и заснела: Светлана Костова

Научих за тази пита през есента на 2018 г. от една веща бабичка – от онези, за които преди повече от век Димитър Маринов пише, че били пазителки на вярата и народните обичаи, и знаели какво, кога и как! Баба Таска (Танаска) Илиева на 84 г. от с. Дългоделци, Монтанско* ми разказа, че в тяхната фамилия сред многото обредни хлябове месени за Бъдни вечер, това бил основният. Нарече го дори „старовремски”.

Шарките върху питата нанасяли с цева – тръбичка, върху която се навива преждата за тъкане и се поставя в совалката. Цевата правели от растението „бучимиш”.

Използването на уреди за ръкоделие за „шарене” на обредните хлябове не е случайно. За тях пак пише големият български изследовател на „живата старина” Д. Маринов. Аз бих добавила, че свещената им, магична, творяща същност идва от онази, която работи с тях - от силата, вложена у жената да създава, да материализира, от плодородието и изобилието, носени и предавани от майка на дъщеря. Тази свята роля на жената в тайнството на акта на създаването и въз-създаването на света в цикличното време на предците ни била осъзнавана и зачитана дори в най-строго патриархалния ред на някогашните българи. Затова не само дрехите с извезаните по тях символи, които обгръщали тялото на предците ни и били считани за техен двойник, но и тъканите за дома, които изпълвали жизненото им пространство, обредните хлябове за празник и смърт, глинените съдове, в които изпичали тези обредни хлябове - всички те били сътворявани от светите ръце на моми и невести.

Като се замислих, какво ли изразява тази пита за Бъдни вечер, месена някога по дълговечна традиция в моето с. Дългоделци, осъзнах, че тя ми прилича на засята нива или на слънце. Знам, с каква отговорност и с какво благоговение някога баба ми месеше хляб и как наричаше за здраве, плодородие и изобилие онези „изписани” с образи Коледни хлябове – къщата с хората и кучето, кошарата с различните животни, градината, нивата с кръстците-снопи, лозето, бъчвата.

Осъзнах, че главният хляб за Рождество, за който ми разказа баба Таска прилича на нива, но по-различна от онази с житото, която пресъздава друга Коледна погача. Нива като тази, за която се пее в коледарската благословия:

„Тък, тък, тък!

Да се роди, да се роди,

Дека рало ходи:

Дека ходи и дека не ходи.”

Пита-нива - символ на самия живот, където посяваме своите намерения, мечти, (по)желания, молим се за тях, подхранваме ги с внимание и чувства, отглеждаме ги, жънем реколтата и пак засяваме! Цикъл след цикъл! И живот след живот! Докато свят светува!  

Засейте си Нивата! Омесете си този Рождественски хляб! Всяко кръгче, което поставяте отгоре му, притискайте като семенце в земята и наричайте да покълне с вложеното в него пожелание! Да покълне, да се роди, да порасте, да върже и да пребъде в новото семе! И така цикълът да продължи!

Светлана Костова

* Информацията е предоставена от Танаска (Таска) Илиева, родена през 1934 г. в с. Дългоделци, община Якимово, Монтанско, през 2018 г. на 84 г. 

Записът е осъществен на 28.10.2018 г., Петковден, на събора на с. Дългоделци от Светлана Костова в присъствието на дъщеря й Ангелина Илиева, леля ми Иванка Асенова Милева и съпругът ми Николай Георгиев.

Линк за цитиране: 
Костова, Светлана. Нивата на живота. / Светото Писание на българите., 
<https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post.html>, 14.12.2018 г.;

Статията е публикувана и във в."Слово плюс", бр. 44/18-31 декември 2018 г., с.4, 
ISSN 1310-9693, <http://slovoplus.com/arhiv/11/sp_44-2018.pdf>