Светлана Костова
Човекът
от традиционното общество обаче дълбоко тачи и празнува малките и големите
цикли на живота с твърдата увереност, че нещо, което е започнало, неминуемо ще
свърши, а краят пък винаги го отвежда към началото. Упованието в това вечно
завръщане към началото някогашният човек е намирал не само в ежедневния ход на
дневния светлик, но и в тайнствения танц и превъплъщения на нощното светило.
Всеки народ е усещал и отчитал могъщото влияние на най-близкото небесно тяло
върху земята и ритмите на човешката дейност, върху съдбата на всичко в нас и
около нас. Дори големият български писател от Х век Йоан Екзарх отбелязва, че Луната е като образ на
нашите тела – ражда се, расте, изпълва се, намалява и изгасва, а с новото раждане
промените й напомнят възкръсването.
Може
би не само опита, а точно тази осъзнатост и оприличаване с човешките жизнени
цикли по принципа на подобието на всичко, което е горе с това, което е долу, е
довела някогашните българи до знанието, кое човешко дело е съзвучно със
съответната фаза на месечината. Пълната Луна, наричана още „пълна свещ“, „пълнеж“,
„лампеж“, за изненада на мнозина съвременници се радвала на огромна почит от
предците ни и както посочва още през XIX век
неуморният изследовател на българската жива старина Димитър Маринов, била именувана
„дедо Боже“ или „дедо Господ“. Това назоваване говори за силата и мощта, които
приписвали на месеца, когато е пълен. И точно както човекът във възходящото си
развитие в средата на живота си постига баланс, цялост, изпълнен е с сила,
подплатена със знание, което се превръща в мъдрост и започва да бере плодовете
на своите трудове, така пълният месец се възприема като „предмет на почитание и
подбудител на всяко начинание“, както казва Д. Маринов.
За разлика от някои
популярни съвременни предписания, голяма част от някогашните българи вярват, че не на новолуние,
а „на пълна свещ се начиня всичко, защото всичко върви на добре, на пълно и се
свършва, ако е работа, път или търговия, с успех, с придобив, благополучно.“
Именно
на „ясна месечина“ (пълнолуние), което трае три дни, някога се сеели нивите,
садели се и се присаждали дървета, зеленчуци и варива, защото всичко
посадено „ще бъде пълно“, т.е. ще върже плод. Подготовката за тези дейности
започвали още в края на втората четвърт на лунния цикъл, за да могат трите дни
на пълнолунието да стигнат за извършването им.
Същото
правило важало и за сватбите, които пък осигуряват човешката плодовитост. Така
на младоженците, вдигнали сватба на пълна свещ, „всичко ще върви на добре, на
пълно, на сговор“ и ще имат пълна къща с деца.
На
пълна свещ се правела и първа копка за нова къща, за да е здрава и всички да
живеят в нея щастливо.
В тези силни дни се започвало и всичко, свързано със занаят, пътуване, търговия, за да може не само да продължи, но и да завърши с успех, печалба и благополучие.
Пълнолунието
предците ни определено са свързвали с пълнотата на кръга на обредния хляб като
символ на Божествения свят и неговото изобилие.
Широко
бил разпространен обичаят, виждайки пълната месечина, човек да извади кесията
си, в която трябва да има пари и да почука по нея с показалеца на дясната си
ръка, гледайки в същото време към светилото, като казва: „Как си пълна ти, Месечинке,
така да е пълна и кесията ми!“ Това според предците ни подсигурявало имане и достатък до следващото пълнолуние.
Използвана литература:
1. Маринов, Димитър. Народна вяра. Избрани произведения в 5 тома. Т.I (1). Съст. и ред. Маргарита Василева. София : Изток-Запад, 2003;
2. Георгиева, Иваничка. Българска народна митология. Трето прераб. и доп. изд. София : Изд. на БАН "Проф. Марин Дринов", 2018;
3. Казасова, Розмари. Български народни магически вярвания и обичаи. Габрово : Нитон, 2017.
1
