Търсене в този блог

Показват се публикациите с етикет обреден хляб. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет обреден хляб. Показване на всички публикации

четвъртък, 22 декември 2022 г.

Как някога празнувахме Коледа с баба и дядо на село?

Всяка година, в самия ѝ край, когато наближи най-светлият празник, всеки от нас се завръща в спомените си и за малко става отново дете. Там, където заедно с най-близките и любими хора, сред сиянието на свещите и живия огън, всичко е радост и светли надежди! Завръща се там - не в някакво минало незабравимо, а във вечно съществуващото сега на мигове на щастие и споделеност! При това без ярки светлини, излишен шум и безсмислени подаръци! Затова ще ви разкажа за това Сега в сегашно време с надеждата тези изконни български традиции да останат и да бъдат претворени и изживени може би и от вас.

В святата нощ на Рождество Христово традиционното българско семейство от векове се събира около домашното огнище, за да почете и отпразнува раждането на Младенеца, който даде вярата в спасението, надеждата за бъдния ден и призова любов между човеците. Българинът е нарекъл тези светли часове на очакване Бъдни вечер. Всяко действие тогава е изпълнено с особена тържественост, с надежда за здраве, плодородие и щастие през идната година.

Подготовката за празника започва с почистване на дома. Ако в къщата има огнище или камина в нея се поставя голям пън. Този дънер всъщност е истинското коледно дърво на старите българи и носи специалното име Бъдник. Към него се отнасят с почит и уважение. Не само защото ще трябва сгрява с топлината си още 2-3 дни – през цялото време на Коледните празници, но и защото чрез него семейството ще съди за следващите месеци по начина, по който гори. Ако гори с голям пламък и искри, годината ще бъде добра!

В нашата къща на село, както в повечето къщи в последните десетилетия на 20-ти век, вече нямаше огнища. Но имаше така характерната готварска печка на дърва, която в този сезон не спираше да бумти. На нея винаги имаше тенджера или чайник с топла вода, а често отгоре ѝ и във фурната се готвеха вкусни гозби. В тази печка нямаше как да се сложи голям дънер от дъб, но дядо подготвяше за Бъдни вечер клонка от круша. Това ставаше още на Игнажден. С този клон от плодно дърво той заставаше пред горящия огън в печката и размахвайки го, започваше да благославя поред всички близки, домашните животни и растения за здраве, плодородие и изобилие. Да има, да се ражда! След тези благословии поставяше клонката на стената до печката, за да стои там до Богоявление, когато тя се пускаше в реката.

Денят на 24 декември започва рано, рано. От сутринта домакинята започва подготовката за най-важната трапеза. Основното в нея, както при повечето български традиционни празници, са обредните хлябове. А това е времето от годината, когато се месят най-много обредни хлябове.

Хлябът е не само основна храна за българина, душата на неговата трапеза, но той в християнските тайнства се превръща в символ на живота - тяло Христово, както виното - в Негова кръв. Хлябът се споделя. Той свързва хората на трапезата и е символ на християнското семейство – „една плът“.

Обредният хляб не е обикновена храна. Той е молитва, „изписана със символически белези“, както отбелязва големият изследовател на българската „жива старина“ Димитър Маринов. Меси се само от жени, защото жената е тази, която е способна и предназначена от Господ да материализира мечтите, надеждите и въжделенията на човешкия колектив. Две ръце, но най-вече любящо сърце и истинска вяра, че молитвите ни ще бъдат въплътени в живота, превръщат брашно, мая, сол и вода в свещен хляб!

Бъднивечерските хлябове са много и най-разнообразни. В родната ми Северозападна България почти навсякъде се меси прясна содена питка, посветена на Божията Майка, точно както това се прави за всяка родилка. Замесва се и голямо тесто с квас (с мая), от което най-първо се прави другият основен коледен хляб - „колач“. Най-често той е голяма погача с направен върху нея тестен кръст, кръг или слънце, или комбинация от тези символи.

Тук е мястото да вметна, че във времето, за което ви разказвам своите Коледни спомени - последните десетилетия на 20-ти век, жените вече отдавна предпочитаха да използват мая вместо квас, защото квасът изискваше много грижа и време за подготовка. И двете ми баби месеха хляб само с мая. А хлябът им беше вкусен и пълен с душа, защото те я влагаха там, заедно със съставките! В крайна сметка това е предназначението на обредните хлябове и на всяка свещена храна, предназначена да се споделя!

Третият основен хляб за Бъдни вечер е т.нар. „къща“ - пита, върху която домакинята изобразява с тесто както в детските рисунки къща, а с тестени топчета в ограденото пространство хората от фамилията, като обикновено на брой с 1-2 повече, за да се множи рода. Тук се поставя и символ за кучето като пазител до къщата.

Ако семейството има домашни животни, се омесва специална пита, наречена „кошара“. Върху нея с тесто се прави един голям почти затворен кръг с извити навън краища при отвора. Това е самата кошара, в която с различни топчета и продълговати ивици тесто се поставят овцете, козите, кравите и друг добитък. На входа ѝ се изобразява символично овчар (понякога с гега) и неговите кучета.

Всички имоти, които притежава семейството, също трябва да бъдат изваяни в отделни хлябове. „Градината“ се „изписва“ често с успоредни ивици тесто през цялата пита. „Лозето“ - на равни разстояния с вилица се набожда хляба или пък с три пръста се прищипва многократно, за да се изобразят лозите и техните редове. Ако има пчелин, задължително се прави отделна пита, като бройката на „кошерите“ също е с 1-2 повече, за да се роят пчелите.

Специално хлебче представлява „прасето“. То се прави от две неголеми тестени топки – едната по-малка за глава, а другата – за тялото. Те се изтеглят леко, за да станат по-продълговати. На по-дългата част се слага тестен детайл, който да уподоби завитата му опашчица. Може да се сложат и „уши“.

Върху малка питка, леко издължена, в средата се поставя кръгче от тесто и/или тестени ивици по ширина. Така получаваме „бъчвата“ с нейната канелка и обръчи.

Някога са се месели и различни кравайчета, гевречета и малки питки, които са се давали на коледарите. В детството ми коледуването беше изчезнало, но днес то отново се възражда на някои места, макар и не съвсем в духа на някогашната си същност, и коледарски дружини обикалят в селата, за да пеят своите благословии и да бъдат дарувани.

По традиция ястията на Бъдни вечер са постни, тъй като 24 декември е последният ден от едномесечния Коледен пост. В православието постът е обширно понятие, но по отношение на храната означава безмесни дни, но и въздържание от храни с животински произход като например мас, масло, яйца, сирене и др. Затова празничният характер на трапезата се състои в многото ястия. Обикновено се смята, че трябва да са 9 на брой:

  1. Зелева чорба – зелев сок с нарязан на много ситно праз и червен пипер (може да се капне и малко олио или зехтин);

  2. Пълнени чушки с боб или с ориз;

  3. Яхния от бял фасул или леща;

  4. Постни сърми с листа от кисело зеле или с лозови листа;

  5. Туршия;

  6. Тиквеник (баница с тиква и орехи) или печена тиква;

  7. Компот или ошав – компот от сушени плодове;

  8. Сушени плодове – сини сливи, грозде, кайсии и др.

  9. Ядки – орехи, лешници, люти чушки, чесън, праз.

    На трапезата за Бъдни вечер задължително присъства виното.

По традиция на този празник семейството сяда не на масата, а на земята, като върху почистения под е разпръснат наръч житна слама. Отгоре тя е застлана с черги и покривка. Този обичай е символ на нашата скромност и смирение, както и на това, че Младенецът Иисус Христос се е появил на бял свят в една пещера и първата му люлка са намиращите се там ясли за добитъка. Великото и непреходното обикновено не се раждат в разкош, а засияват в трудностите и изпитанията на света.

Разбира се, ако няма възможност да се празнува на пода върху слама, може да се използва ниска или висока маса, застлана с покривка. На средата на софрата се слага питката за Богородица, колачът и каната с виното, като върху тях се закрепва и запалва по една свещица. Около тях се подреждат всички останали обредни хлябове и ястия. Всички присъстващи са събрани около трапезата и стоят прави. Най-старият член на семейството прекадява и благославя храната за празника, като по този начин я освещава. Това се прави като в глинено или метално съдче се поставят няколко въглена и върху тях – тамян. Казва се молитвата „Отче наш“.

После всички сядат на земята и отново най-старшият (най-старшата) разчупва малката питка, наречена на Божията майка. Първото парче от хлебчето се оставя на иконата и се ползва при нужда за лек през годината. Всеки трябва да изяде мълком по един залък. В моя роден край тази питка се нарича „мълчанка“. Тя символизира тайната, която Богородица пазила 9 месеца, че е заченала и ще роди Спасителя.


След това се благославят хлябовете и при разчупването им се изказват благопожелания за здраве, щастие, късмет, изобилие и плодородие през идната година. Когато се реже главният хляб за Бъдни вечер, наричан с имена като колач, боговица, погача, стопанинът го вдига високо над главата си и казва: „Да порасне житото, колкото е вдигнат колача“.

Символично се „заколва“ прасето. Отрязва се „канелката“ на „бъчвата“ и в образуваната вдлъбнатинка на хляба се сипва малко вино, което трябва да прелее, за да го има в изобилие и занапред. След това виното се разлива по чашите и се пие наздравица.


В края на вечерята се чупят орехи и според това, каква е ядката им се съди, какво ще бъде здравето на човека през идната година.

Нанизва се чесън на червен конец, който трябва да се носи на шията или в джоба до Йордановден (6 януари) през т.нар. „мръсни дни“, за да предпазва от злини. Тогава се изхвърля в реката.

На Бъдни вечер в моето семейство вземахме Библията и търсехме насоки и отговори за бъдещето. За да се получи желаният отговор, трябва свещената книга да се подържи между ръцете, а човек да се съсредоточи върху въпроса си. След това да я отвори и да посочи някой пасаж, който да се разтълкува.

След вечеря се вдига покривката и настава най-хубавата част от празника – ровенето в сламата на пода. Всеки трябва да намери пшенично зрънце, което да изяде за здраве. Интересно е, под сламата да се сложат предварително и „бели пари“ (33 на брой – колкото е живял Иисус Христос), които да бъдат намерени. Обикновено това е голямото забавление за децата, но в него могат да се включат и възрастните, за да им помогнат, пък и да си припомнят, че и те са били деца.

Когато приключи борбата, придружена с радостни викове и смях, сламата се събира, а на сутринта се разнася и се пали по малко от нея край плодните дръвчета, за да раждат те повече през следващата година.

Прието е през трите дни на Коледа да не се работи нищо. Добре е дори месната храна да е сготвена предварително още на 24 декември, макар и да се консумира от 25 нататък, когато постите са свършили. Дойдат ли гости на 25 декември преди обяд, остават да споделят празничната трапеза. На нея традиционно се поднася свинско месо, ако има възможност и цяло печено прасенце, пълнено с лук, ориз и ситно нарязани дреболии. Може да се сложи и пуйка или гъска, пълнена с ориз, ябълки или кестени. В повечето случаи обаче за по-лесно се предпочита печена пуйка с кисело зеле. Задължителни за Голямата Коледа са „блажните“ сърми с кисело зеле.

В тези дни семейството се отдава на почивка, сърдечни разговори и светли мисли за бъдещето. Скътваме тези съкровища и образи в сърцата си, за да ни сгряват в идните дни. Завинаги!

Светлана Костова


Линк за цитиране:
Костова, Светлана. Как някога празнувахме Коледа с баба и дядо на село? /
Светото Писание на българите.

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2022/12/blog-post.html, 22.12.2022 г.

петък, 14 август 2020 г.

Обреден хляб със спирала за Голяма Богородица от с. Дългоделци, Монтанско

Светлана Костова

Търсейки корените и значението на традиционните български символи, запазени в обреди и обичаи, шевици, народни тъкани и хлябове, запалих и моите близки с изследване на българската жива старина. В моя роден край – Северозападна България, все още има наследени традиции и обичаи, които се спазват, макар че останалите живи носители губят спомените си и няма на кого да ги предадат. Благодарна съм на моята леля Иванка Асенова Милева, пенсионирана учителка по литература и пазител на традициите, за всеотдайността и за това, че успя да издири информация за няколко обредни хляба от с. Дългоделци, Монтанско, които не са описани и публикувани никъде. Както разбирате, през XXI век това все още е възможно! Нужна е само любов и желание!

Сред това безценно народно наследство е обичаят да се прави пита за един от най-почитаните празници в българския народен календар – Голяма Богородица (15 август – Успение Богородично). Тя се меси и за здраве на хората, които имат за светец-покровител Св. Богородица.

Богородичната пита, информаторката[1] Танаска Илиева Горанова от с. Дългоделци, общ. Якимово, обл. Монтана, е правила за празника от младини. В по-късно време я е месила и за здраве на дъщеря си, чийто светец-покровител е Св. Богородица. Тя разказва, че на празника Успение Богородично се запалва свещ, която се закрепва върху питата, прекадява се с тамян, разчупва се на трапезата, като всеки трябва да си вземе парче от нея и да благослови Божията майка, а в случая и почитащата своя светец жена. Когато се празнува и светец, ако няма поканени чужди хора на трапезата, от питката се „подава” на три къщи, заедно с малко обредна храна за празника и евентуално носна кърпичка или някакъв друг малък дар. Това също се прави за здраве.

Хлябът за Св. Богородица от с. Дългоделци е квасен. Гладък отгоре, той има само една шарка и тя е тестена пръчка, увита около себе си, казано на съвременен език – спирала. Информаторката не е уточнила, в коя посока се върти витката, вероятно това не е било от толкова голямо значение или напредналата ѝ възраст ѝ е попречила да си спомни. По-важен обаче е самият символ.

Спиралата е двойствен символ, който еднакво е свързан и с живота, и със смъртта. Тук го виждаме именно в тази му двойственост. Голяма Богородица е църковният празник, честващ смъртта на Дева Мария, която била лека и красива като заспиване (успение).

Заспиването е приобщаване към Бога и спиралата в случая изразява пътешествието в лабиринта на отвъдния свят. В този аспект спиралата е символ на движение към Центъра, към мъдрост и просветление[2].

Но този сън е като дишанетовдишване – спиралата се прибира, издишване – спиралата отново се разширява. Всяко дихание се извършва в свой ритъм и амплитуда, а всеки сън ражда нови светове! Цикъл след цикъл! Точно като нишката, която изпридат всички богини и подобно на тях всички жени – нишка символ на самия живот и на съдбата. Нишка, която при предене се усуква и разсуква, която може да бъде пресукана на ляво или на дясно, да бъде продължена или прекъсната

Спираловидни хлябове се месят от българките като „краваи” за Бъдни вечер, „кукли” за Тодоровден, „краваи” за Великден и Гергьовден, както видяхме и за Св. Богородица. Спирала като цвят в средата имат и обредни хлябове „Боговица” и „Светец” за празника св. Прокопи пчелар, „колачи” за Илинден, „Боговица”, „параклис” и „колак” за Архангеловден, „Боговица”, „богов хляб” за Никулден[3]. Всички тези празници са моменти на преход и имат двойнствен характер, изразен именно чрез спиралата.

Тази двойнственост на символа „спирала” маркира цикличността на творението. Краят винаги е ново начало и началото винаги има край.

Това е спиралата като израз на парадокса на изменчивата неизменност, възприемана като безкрайно движение и развитие.

И това е красивият, жизнеутвърждаващ смисъл на спиралата като символ на жизнена сила. Точно както завиването ѝ изразява и въртящия се небосвод в движение! Или пък галактиките, които съвременната наука успява да заснеме.



[1] Танаска Илиева Горанова от с. Дългоделци, общ. Якимово, обл. Монтана, родена 1935 г. през май 2017 г. на 82 г. Информацията е записана от моята леля Иванка Асенова Милева, р. 1943 г., дългогодишна учителка по литература, сега пенсионерка, понастоящем живуща в с. Дългоделци, обл. Монтана.

[2] Энциклопеддия символов, знаков, эмблем. Москва, Эксмо; СПб.: Мидгард, 2008, с.80.

[3] Вж. всички изброени в книгата на Маринов, Д. Религиозни народни обичаи. Т.I (2). София – Изток-Запад, 2003. 



Линк за цитиране: 

Костова, Светлана. Обреден хляб със спирала за Голяма Богородица от с. Дългоделци, Монтанско.  / Светото Писание на българите, https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2020/08/blog-post.html, <14.08.2020>


Текстът е публикуван и тук: 

Костова, Светлана. Обреден хляб със спирала за Голяма Богородица от с. Дългоделци, Монтанско. / в. Слово плюс, 28 януари - 3 февруари 2021, год. ХХIII, бр. 3/4, (1238), с. 6, ISSN 1310-9693, http://www.slovoplus.com/arhiv/11/sp_3-4-2021.pdf 


петък, 6 декември 2019 г.

Обреден хляб за Никулден от Северозападна България

Обреден хляб за Никулден от Северозападна България,
носещ имената "Боговица" или "Св. Петка".
Омесила и заснела: Светлана Костова,
Никулден е един от най-обичаните и почитани български народни празници. И днес почти всяко българско семейство тачи този ден по стародавна традиция независимо, дали има именник или не. Както отбелязва още в края на 19 век големият изследовател на българската старина Димитър Маринов, изглежда християнският светител Николай Мирликийски чудотворец е заместил във вековната народна памет и представа честването на някакво друго митическо и свръхестествено същество.

Неотменима част от най-големите народни празници като Бъдни вечер, Великден и Гергьовден са обредните хлябове. За празника на св. Никола няма специално предназначени хлябове, е установил Д. Маринов. Месят се такива, които срещаме на Бъдни вечер, "Рангеловден, на служба, на оброк и частен оброк, наречен параклис".

Големият изследовател в трудовете си подчертава, че обредните хлябове са "толкова важна и съществена част на обреда, щото без обреден хляб обред не може, жертвоприношението е без никакво значение и сила. Напротив, има случаи, когато обредът и жертвоприношението се извършват само с обреден хляб. Обредният хляб не е обикновен хляб, който се меси за катадневна храна. Той се различава от обикновения по начина на приготвянето на тестото, по формата си и по шарките, с които е нашарен." (цит. по Д. Маринов, Религиозни народни обичаи, т. I (2), С., Изд. Изток-Запад, 2003)

И така, скъпи жени, омесете хляб за празника и вложете в него своята "молитва, написана с тестеви символически белези". Изразете надеждите си за благоденствие, сила, живот, здраве, плодовитост, плодородие, любов!

Показаният тук Никулденски хляб се меси на доста места в Северозападна България, както посочва Димитър Маринов - в с. Ярловица, Ломско; в с. Ружинци, Карбинци, Медовница и Скомля, Белоградчишко. В с. Извор, Видинско се нарича "Боговица". В с. Раковица, Кулско пък наричат този хляб "Св. Петка" и го месят на Архангеловден. 

Името му "Боговица" и особено "св. Петка", както формата и начертанието му, подобни на Лазарските кукли за кумичене и Бъднивечерските краваи, според мен изразяват молитва за благоденствие, добър живот и любов, идващи от женската сила и женското начало, раждащо живот и възприемано от предците ни за носител на плодородие и изобилие.

Снимка и текст: Светлана Костова, 



Линк за цитиране: 
Костова, Светлана. Обреден хляб за Никулден от Северозападна България. / Светото Писание на българите., https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2019/12/blog-post_6.html, <06.12.2019 г.>

понеделник, 6 май 2019 г.

Гергьовските венци в хляб и песен


Колак за Гергьовден от с. Смядово, Шуменско. 
Омесила и заснела: Светлана Костова


"Ходила е в гора Рада невяста
цвете да бере,
Набрала е цвете Рада невяста,
цвете Гергьовка,
Седнала е под явор Рада невяста
венци да вие.
На явор славей, Ради невести
песен си пее,
Песен си пее, тихо говори
Ради невести:
- Иди си, иди, Радо невясто,
гости ти дошли,
майка и тейко, Радо невясто,
и девет братя,
И ти донесли, Радо невясто,
дари големи:
От злато пафти, Радо невясто,
от сребро гривни.
И ти донесли, Радо невясто,
Ощ' кован гердан."
                        (Гергьовска песен от с. Шипка, Казанлъшко) 

               Виенето на венци е обредна практика на Гергьовден. Правят се от живи цветя – гергьовка или гергьовско цвете и други треви. Те се берат в полето един ден преди празника, донасят се у дома и сутринта рано на Гергьовден се увиват от момите, които често се събират и правят това заедно, всяка за своето агне. Гергьовката се увива с червен конец на пръчка от черница, круша или ябълка, отсечени в ранни зори заедно с листата. Обичаят е придружен с обредни игри и песни. Венците обикновено са предназначени за цветната вода за замесването на хлябовете, за агнето-курбан и за неговата майка, за първата овца, която ще бъде издоена ритуално на празника и за ведрото, което ще поеме това мляко.

Кръстников колак за Гергьовден от с. Риш, Преславско.
Омесила и заснела: Светлана Костова 

Като венец се вие превива и обредният Гергьовски хляб или детайли от него в някои български краища. Особено характерно е това за Шуменско, Търновско, Оряховско.

Вит като венец е и "кръстниковият колак" в с. Риш, Преславско, който младата булка носи на кръстника, когато той ритуално на Гергьовден ще й съблече невестинската горна дреха (глухче, контош, джубе) и ще свали невестинското забраждане-украшение (лъба, убрус). Събуват й се и венчалните обуща. Тази невестинска премяна младата булка е носила досега от деня на сватбата си, която е обикновено през есента. От Гергьовден нататък невястата е забрадена, обута и облечена както всички останали омъжени жени.
Светлана Костова



Използвана литература: 
Маринов, Димитър. Религиозни народни обичаи. т. I (2), София : Изток-Запад, 2003.

Линк за цитиране:
Костова, Светлана. Гергьовските венци в хляб и песен. / Светото Писание на българите. https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2019/05/blog-post.html, 06.05.2019 г.

събота, 5 януари 2019 г.

„Свѣтъ като цвѣтъ” (Свят като цвят)


Свят като цвят!

Чували ли сте този стар български израз?
            И да не сте, сигурно се досещате, какво означава: „съвършен свят”, „красив свят”!

А знаете ли, че „свѣтъ”, „свят” за старите българи е доста широко понятие. Това не е просто земята - светът, в който живеем, както би помислил всеки един съвременник. Свят е на първо място „небето и земята с всичко що е по тях” – „век, свят, мир, вселена”, както пише в своя речник Найден Геров в края на XIX век. Но „свѣтъ” е и „всичкый родъ чловѣческый”. „Свѣтъ” е и „добро живеене, честит живот”. 
Обичам речниците, особено старите! Те дават информация освен за значенията на думите, за бита, също и за начина на мислене и живот на дадени поколения, за измененията, които водят до отпадане на думи, изместване и промяна на значения. Минали са малко повече от 100 години, откакто е публикуван колосалният труд „Речник на българския език” на Найден Геров. А забелязвате ли разликата в мисловната нагласа на българина от XIX век и съвременника? Ако за нас „свят” е преди всичко цялата земя, за предците ни е цялото творение – космоса, вселената, както бихме казали днес. 

Как така във времена, когато пътуваме до всяка точка на земното кълбо, мисловно светът ни се смали и затвори в рамките на планетата Земя? Кога „небото” със звездите, с Господ и ангелите, които по представите на някогашните българи живеят там, т. е. онова, което днес наричаме най-често с думата „космос”, стана нещо отделно и различно от „света” ни, а „добро живеене” и „честит живот” не са вече част от възприемането ни за този свят?!

Замислете се, разширете се, почувствайте! Все пак това е в кръвта ни, граждани  на Вселената!



           Още една особеност в мисловната нагласа на предците ни. Те мислят циклично. Ще намерите доказателства във всичко, което е достигнало до нас – обичаи, песни, изображения. И в потвърждение още един пример от речника на Найден Геров: „цвѣтъ”, „цвят” е „разтворила се пъпка на растение, която после връзва плод и дава семе”.

Забелязвате ли хода на мисълта в това определение?! 

Цветът е цикълът в развитие! Той е обещание за нов цикъл с нов цвят от семето, което ще покълне и ще даде нов цвят и ново семе. И така до безкрай! Точно както в шевиците-градини по ръкавите на младите невести!

Но „цвет” е и „шар, шарка, боя” – „шарен свят”. 
Ако сега, вече познавайки традициите и богатството на българския език, добавим и значенията на „свят” като „свещен”, и „свет-, свят” като „светлина”, осъзнаваме всеобхватността и дълбочината на израза „Свят като цвят”. Усещаме възхитата, надеждата и пожеланието за един съвършен и красив свят, който процъфтява, както на небето, така и на земята – свещено, единно мироздание, вселена на честит живот! 
Свят от светлина! Свят в цвят!
Ето това е смисълът и пожеланието на всяка шевица върху празничните ризи на моми и невести, на символите върху всеки обреден хляб и всяка тъкан за дома, сътворени от любящите сърца и светите ръце на жените. Това е наричане и материализиране на тези пожелания за „свѣта”, за „рода человечески”.
Този е смисълът и на вечните символи, изписани върху съдове, сандъци, надгробия, защото за вечността няма предел, а животът на „небето и земята с всичко що е по тях” следва законите ѝ и винаги разцъфва като цвят, който „после връзва плод и дава семе”! 
За да го има светът!

Светлана Костова



Използвана литература:

1. Геровъ, Найденъ. Рѣчникъ на блъгарскый языкъ. Ч.5, Р-IA, Пловдивъ, 1904;

2. Прѣдисловие към Допълнение на българския рѣчникъ от Н. Геровъ. Пловдивъ, 1908 г.;

3. Маринов, Димитър. Народна вяра. Избрани произведения в 5 тома. Т.I (1). Съст. и ред. Маргарита Василева. София : Изток-Запад, 2003, ISBN 954-8945-30-4


Линк за цитиране:
Костова, Светлана. „Свѣтъ като цвѣтъ”./ Светото Писание на българите, <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2019/01/blog-post.html>, 05.01.2019 г.

Текстът е публикуван и тук: 
Костова, Светлана. „Свят като цвят!”./ в. "Слово плюс", 24-30 януари 2019 г., год. XXIII, бр. 3, (1151), с. 8, ISSN 1310 - 9693,  http://slovoplus.com/arhiv/11/sp_3-2019.pdf


петък, 21 декември 2018 г.

Игнатски хляб с плетеница


Омесих този Игнатски хляб за празника, защото се впечатлих от начертанието му. Точно, както преди повече от век се е впечатлил големия изследовател на българските традиции Димитър Маринов. Показали му го в с. Конак, Търговищко. Кадели го и го ядели за здраве и берекет. Върху този „особен” хляб, както го нарича и видния наш етнограф, има плетеница от две пръчки.

Подобни обредни хлябове имат дълговечна традиция на пресъздаване. При тях няма волности и лично творчество. Стародавните символи, макар и непонятни вече за българите от XIXXX век, се пресъздавали точно такива от незапомнени времена. Защото традицията повелявала! Докато го месех, се опитах да го разбера. Молех се и изричах на глас благословиите си, които исках да вложа в него. Като изследовател на корените ни, но и като човек от 21 век получих своето разбиране.

В плетеница сплитат ръцете си на моминското хорото.
Плетеница е женското сватбено хоро.   
Плетеници са косите на невестата, сплитани от нейните дружки в деня на сватбата.
Като нишки на живота се оплитат женските коси, ръце, крака със слово и в ритъм. Тези нишки се вплитат една в друга в пъстроцветната тъкан на живота, която също има своя ритъм и мелодия.
И непроявеното става проявено!
Словото става плът, а душата облича своята земна дреха!
За да пребъде Животът!

Светлана Костова


Линк за цитиране:
Костова, Светлана. Игнатски хляб с плетеница. / Светото Писание на българите. <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_21.html> , 21.12.2018 г.