Възраждане и претворяване на българските народни шевици

Възраждане и претворяване на българските народни шевици" - Светлана Костова в предаването "Следобед с БСТВ"

Гергьовските венци в хляб и песен

Колак за Гергьовден от с. Смядово, Шуменско. 

Омесила и заснела: Светлана Костова

"Ходила е в гора Рада невяста

цвете да бере,

Набрала е цвете Рада невяста,

цвете Гергьовка,

Седнала е под явор Рада невяста

венци да вие.

На явор славей, Ради невести

песен си пее,

Песен си пее, тихо говори

Ради невести:

- Иди си, иди, Радо невясто,

гости ти дошли,

майка и тейко, Радо невясто,

и девет братя,

И ти донесли, Радо невясто,

дари големи:

От злато пафти, Радо невясто,

от сребро гривни.

И ти донесли, Радо невясто,

Ощ' кован гердан."

                        (Гергьовска песен от с. Шипка, Казанлъшко) 

               Виенето на венци е обредна практика на Гергьовден. Правят се от живи цветя – гергьовка или гергьовско цвете и други треви. Те се берат в полето един ден преди празника, донасят се у дома и сутринта рано на Гергьовден се увиват от момите, които често се събират и правят това заедно, всяка за своето агне. Гергьовката се увива с червен конец на пръчка от черница, круша или ябълка, отсечени в ранни зори заедно с листата. Обичаят е придружен с обредни игри и песни. Венците обикновено са предназначени за цветната вода за замесването на хлябовете, за агнето-курбан и за неговата майка, за първата овца, която ще бъде издоена ритуално на празника и за ведрото, което ще поеме това мляко.

Кръстников колак за Гергьовден от с. Риш, Преславско.
Омесила и заснела: Светлана Костова 

Като венец се вие превива и обредният Гергьовски хляб или детайли от него в някои български краища. Особено характерно е това за Шуменско, Търновско, Оряховско.

Вит като венец е и "кръстниковият колак" в с. Риш, Преславско, който младата булка носи на кръстника, когато той ритуално на Гергьовден ще й съблече невестинската горна дреха (глухче, контош, джубе) и ще свали невестинското забраждане-украшение (лъба, убрус). Събуват й се и венчалните обуща. Тази невестинска премяна младата булка е носила досега от деня на сватбата си, която е обикновено през есента. От Гергьовден нататък невястата е забрадена, обута и облечена както всички останали омъжени жени.

Светлана Костова

Използвана литература: 
Маринов, Димитър. Религиозни народни обичаи. т. I (2), София : Изток-Запад, 2003.

Линк за цитиране:
Костова, Светлана. Гергьовските венци в хляб и песен. / Светото Писание на българите. https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2019/05/blog-post.html, 06.05.2019 г.

Народна носия на българка от Узункьопрю от края на XIX век

Народна носия на българка от Узункьопрю от края на XIX век 

собственост на Народно читалище "Бурел 2013". 

Снимка: Светлана Костова

Представям ви няколко снимки на народна носия на българка от Узункьопрю от края на XIX век. Тя е експонат от изложбата "Мъдростта на ръцете" във фоайето на зала "БЪЛГАРИЯ".

Пазва на женска риза от 

народна носия на българка от Узункьопрю 

от края на XIX век собственост на

Народно читалище "Бурел 2013". 

Снимка: Светлана Костова

Ръкав на женска риза от народна носия

на българка от Узункьопрю 

от края на XIX век собственост на 

Народно читалище "Бурел 2013". 

Снимка: Светлана Костова

Изложбата е организирана от на Народно Читалище "БУРЕЛ 2013" с. Ялботина, община Драгоман, с председател Антоанета Толтукова. 

Поли на женска риза от народна носия на българка от Узункьопрю от края на XIX век собственост на Народно читалище "Бурел 2013". Снимка: Светлана Костова

Изложбата беше открита в чест на Националния празник 3 март и продължи до 26 март 2019 г. В нея са включени няколко оригинални стари носии и съвременни интерпретации на майстори на народни художествени занаяти.

Снимки: Светлана Костова.

Народна носия на българка от Узункьопрю от края на XIX век 

собственост на Народно читалище "Бурел 2013". 

Снимка: Светлана Костова

Линк за цитиране на публикацията:
Костова, Светлана. Народна носия на българка от Узункьопрю от края на XIX век. / 

Светото Писание на българите. 
<https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2019/03/blog-post.html>

„Свѣтъ като цвѣтъ” (Свят като цвят)

„Свят като цвят!”

Чували ли сте този стар български израз?

            И да не сте, сигурно се досещате, какво означава: „съвършен свят”, „красив свят”!

А знаете ли, че „свѣтъ”, „свят” за старите българи е доста широко понятие. Това не е просто земята - светът, в който живеем, както би помислил всеки един съвременник. Свят е на първо място „небето и земята с всичко що е по тях” – „век, свят, мир, вселена”, както пише в своя речник Найден Геров в края на XIX век. Но „свѣтъ” е и „всичкый родъ чловѣческый”. „Свѣтъ” е и „добро живеене, честит живот”. 

Обичам речниците, особено старите! Те дават информация освен за значенията на думите, за бита, също и за начина на мислене и живот на дадени поколения, за измененията, които водят до отпадане на думи, изместване и промяна на значения. Минали са малко повече от 100 години, откакто е публикуван колосалният труд „Речник на българския език” на Найден Геров. А забелязвате ли разликата в мисловната нагласа на българина от XIX век и съвременника? Ако за нас „свят” е преди всичко цялата земя, за предците ни е цялото творение – космоса, вселената, както бихме казали днес. 

Как така във времена, когато пътуваме до всяка точка на земното кълбо, мисловно светът ни се смали и затвори в рамките на планетата Земя? Кога „небото” със звездите, с Господ и ангелите, които по представите на някогашните българи живеят там, т. е. онова, което днес наричаме най-често с думата „космос”, стана нещо отделно и различно от „света” ни, а „добро живеене” и „честит живот” не са вече част от възприемането ни за този свят?!

Замислете се, разширете се, почувствайте! Все пак това е в кръвта ни, граждани  на Вселената!

           Още една особеност в мисловната нагласа на предците ни. Те мислят циклично. Ще намерите доказателства във всичко, което е достигнало до нас – обичаи, песни, изображения. И в потвърждение още един пример от речника на Найден Геров: „цвѣтъ”, „цвят” е „разтворила се пъпка на растение, която после връзва плод и дава семе”.

Забелязвате ли хода на мисълта в това определение?! 

Цветът е цикълът в развитие! Той е обещание за нов цикъл с нов цвят от семето, което ще покълне и ще даде нов цвят и ново семе. И така до безкрай! Точно както в шевиците-градини по ръкавите на младите невести!

Но „цвет” е и „шар, шарка, боя” – „шарен свят”. 

Ако сега, вече познавайки традициите и богатството на българския език, добавим и значенията на „свят” като „свещен”, и „свет-, свят” като „светлина”, осъзнаваме всеобхватността и дълбочината на израза „Свят като цвят”. Усещаме възхитата, надеждата и пожеланието за един съвършен и красив свят, който процъфтява, както на небето, така и на земята – свещено, единно мироздание, вселена на честит живот! 

Свят от светлина! Свят в цвят!

Ето това е смисълът и пожеланието на всяка шевица върху празничните ризи на моми и невести, на символите върху всеки обреден хляб и всяка тъкан за дома, сътворени от любящите сърца и светите ръце на жените. Това е наричане и материализиране на тези пожелания за „свѣта”, за „рода человечески”.

Този е смисълът и на вечните символи, изписани върху съдове, сандъци, надгробия, защото за вечността няма предел, а животът на „небето и земята с всичко що е по тях” следва законите ѝ и винаги разцъфва като цвят, който „после връзва плод и дава семе”! 

За да го има светът!

Светлана Костова

Използвана литература:

1. Геровъ, Найденъ. Рѣчникъ на блъгарскый языкъ. Ч.5, Р-IA, Пловдивъ, 1904;

2. Прѣдисловие към Допълнение на българския рѣчникъ от Н. Геровъ. Пловдивъ, 1908 г.;

3. Маринов, Димитър. Народна вяра. Избрани произведения в 5 тома. Т.I (1). Съст. и ред. Маргарита Василева. София : Изток-Запад, 2003, ISBN 954-8945-30-4


Линк за цитиране:
Костова, Светлана. „Свѣтъ като цвѣтъ”./ Светото Писание на българите, <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2019/01/blog-post.html>, 05.01.2019 г.

Текстът е публикуван и тук: 
Костова, Светлана. „Свят като цвят!”./ в. "Слово плюс", 24-30 януари 2019 г., год. XXIII, бр. 3, (1151), с. 8, ISSN 1310 - 9693,  http://slovoplus.com/arhiv/11/sp_3-2019.pdf

Български народни шевици в брой 2 на списание "Изживей България"

В брой 2 на списание Изживей България - новото българско научно-популярно списание за българска етнология, история, фолклор, традиционна култура и занаяти може да прочетете статията ми "Мъдростта на сърцата ни", посветена на българските народни шевици. Тя е придружена с няколко мои картини по български народни везби, които бяха част от изложбата ми в Исторически музей- Дупница през последните 3 месеца на 2018 г. 

Освен хубавите големи снимки, в броя ще откриете и много други интересни материали, а любителите на шевиците ще бъдат изненадани с цели 14 страници курс по българска бродерия! 

Списанието "Изживей България" е тримесечно и все още може да бъде открито по местата за продаване на преса или да бъде поръчано там за безплатна доставка, там където не е налично.  

http://experience-bulgaria.eu/ 

📝My article and my art in the magazine Expirience Bulgaria Bulgaria

Светлана Костова

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/

Кравай за коледарите от с. Дългоделци, Монтанско

Това е още един обреден хляб, за който научих от баба Таска (Танаска) Илиева, р. 1934 г. в с. Дългоделци, Монтанско* (за другия, който ми описа тя, може да прочетете тук: Нивата на живота, https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post.html). 
Разказа ми за него през есента на 2018 г. Това е кравайче, предназначено за коледарите. Също не е описван досега от етнографите, макар да се срещат подобни по форма хлябове за Бъдни вечер в Северозападна България и други краища на страната, където тези традиции са запазени.

Шарките се нанасяли с цева – тръбичка, върху която се навива преждата за тъкане и се поставя в совалката. Цевата правели от растението „бучимиш”, каза баба Таска. 

Използването на уреди за ръкоделие за „писане” на обредните хлябове е често срещана практика. Свещената им, магична сила идва от предназначението им да създават материя, да пресъздават свещените символи и да ги въплъщават в дреха-космос, която се превръща в двойник на самия човек. Но тази магична мощ идва и от онази, която работи с тях - от силата, вложена у жената да създава, да ражда и поражда блага, от плодородието и изобилието, носени и предавани от майка на дъщеря. Тази свята роля на жената в тайнството на акта на създаването и въз-създаването на света в цикличното време на предците ни била осъзнавана и зачитана дори в най-строго патриархалния ред на някогашните българи. Затова не само дрехите с извезаните по тях символи, които обгръщали тялото на предците ни и били считани за техен двойник, но и тъканите за дома, които изпълвали жизненото им пространство, обредните хлябове за празник и смърт, глинените съдове, в които изпичали тези обредни хлябове - всички те били сътворявани от светите ръце на моми и невести.

Коледарчетата - момци и бъдещи женихи получавали тези кравайчета, които пресъздават момиче. Събирали ги в специална торбичка, но по-често били надявани символично на тоягите им. Затова и повечето обредни хлябове, предназначени за коледарите във всички краища на България били правени с дупка в средата. Символичното свързване на празно и пълно, на мъжко и женско, е достигането на цялост и пълнота в единство, което е условие животът да продължи да се поражда, ражда и възражда.

Светлана Костова

* Информацията е предоставена от Танаска (Таска) Илиева, родена през 1934 г. в с. Дългоделци, община Якимово, Монтанско, през 2018 г. на 84 г. 

Записът е осъществен на 28.10.2018 г., Петковден, на събора на с. Дългоделци от Светлана Костова в присъствието на дъщеря й Ангелина Илиева, леля ми Иванка Асенова Милева и съпругът ми Николай Георгиев.

Линк за цитиране: 

Костова, Светлана. Кравай за коледарите от с. Дългоделци, Монтанско. / Светото Писание на българите.,

<https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_25.html>, 25.12.2018 г.

„Както се сее житото” - хляб Света Богородица за Бъдни вечер

Свързвам Бъдни вечер с аромата на хляб и слама. Много хляб. Шарен хляб. Хляб молитва и благословия!

Празнувахме Рождество на село при баба и дядо. Празнувахме го малко тайно, защото беше забранено в онзи период. Беше не просто тайно, а тайнствено и романтично. Не само заради забраните. Романтиката идваше от седенето на пода върху разпръсната слама от жито, която покривахме и върху нея подреждахме трапезата. Простичка, с постни ястия, които баба ми приготвяше с голямо умение. Главните герои на тази импровизирана маса-нива бяха изрисуваните хлябове, омесени от баба. Докато тя, макар и уморена, не спираше да шета, дядо ни обясняваше, за какво е наречен всеки хляб, с каква молба към Бога и Богородица е изпълнен.

После всички запалвахме восъчни свещици, а той произнасяше молитви и прекаждаше трапезата с тамян. Поставяше три горящи свещи на каната с вода, на тази с виното и на главния хляб на празника. След това всички сядахме на така осветената трапеза на пода върху сламата, като в яслата, в която се родил Младенеца. Дядо разчупваше и ни подаваше по залче от една малка питчица, наречена „мълчанка”. Трябваше да изядем залъка в пълно мълчание и с благоговение, като по този начин се причастявахме всички заедно в това тайнство. Миниатюрното кълбовидно хлебче беше посветено на Божията майка, която беше пазила тайната за живота, който растял под сърцето Ѝ. Всъщност първото парченце от хлебчето се оставяше на иконата за здраве и лек през годината. После дядо като глава на семейството отчупваше по парче от всеки омесен хляб като благославяше да се роди, да има, да сме живи и здрави, да е пълна къщата, да сме щастливи. Вземаше едно специално хлебче, наречено „бъчвата”, отрязваше „канелката” ѝ и там наливаше вино, което трябваше да прелее, а всички благославяхме.

Ние децата тръпнехме в очакване вечерята да свърши по-скоро, защото следваше най-вълнуващата част – боричкането в сламата, в която имаше 33 бели парички, които трябваше да намерим. Докато търсехме „сребърниците”, сламата хвърчеше до тавана и всички се превръщаха отново в деца…

Припомнях си с носталгия тези вълшебни незабравими мигове и в разговор с моята вече остаряла леля заговорихме за обредните хлябове. В яркия филм на детството някои бяха избледнели, а други помнех като сега. Та моята леля Иванка Асенова Милева, пенсионирана учителка по български език и литература, р. 1943 г.*, сестра на майка ми, за да ми припомни обредните хлябове за Бъдни вечер на моето семейство, ми ги нарисува. Може да ги видите на снимката тук. Най-важният, главният хляб за празника, който странно бях забравила, дори ми омеси. Точно тази пита носи забележителното име Света Богородица!

И така, селото е Дългоделци, община Якимово, Монтанско. Годината 2018. Хляб с кръгла форма, наречен Св. Богородица, отгоре с древния символ свастика и два цвята, продължава да се прави от някои местни хора за Бъдни вечер. Не ми е известно този хляб да е описван досега от изследователите, както и други обредни хлябове от същото село, които изнамерихме с леля ми. За хляба, наречен Света Богородица, получихме потвърждение и от Лидия Овчарова, р. 1933 г. в с. Дългоделци. Тя ни разказа, че някои хора от селото го месят освен на Бъдни вечер и за празнуване на светец-покровител, какъвто в този край има почти всеки.

Този уникален хляб е квасен, както повечето обредни хлябове в българската традиция. Основният символ върху хляба Света Богородица е свастиката. В центъра ѝ има спирала - „охлюв”, както я нарече по старовремски леля ми. Всъщност този охлюв се изобразява по-често не като гладка спирала, а назъбен – с листенца като цвете. Освен големия „цвет” в средата на кръста, има още едно по-малко цветче в лявата горна четвърт на свастиката. Посоката на завитите ѝ краища е „както се сее житото”, каза леля ми – както дясната ръка замахва широко отдясно наляво и пръсва посева на нивата. 

Останах изумена! Преоткрих за себе си в традициите на собствения си род нещо, което вече бях разбрала от праисторическите факти, от шевиците на българките от по-ново време, но и от снимките на галактики. Уверих се, какво са славели преди много хилядолетия жителите на всички континенти и всички раси, включително и предците ни, живели по днешните български земи. Прекланяли са се пред Онази, която ражда нови слънца, защото самата Тя е слънце. Пред Тази, която славят на Коледа с името Божя майка. И Онази, чийто символ е огнището, святата Утроба, от която се ражда светлината и на която от незапомнени времена жените по тези земи принасят своите молитви под формата на свещен хляб. Великата Майка, вярвана от древните като върховен Творец, и Божествената Родителка – Света Богородица – всички тези свети образи, са почитани до ден днешен с един свещен символ – свастиката, отхвърлена и поругана, но вечно жива!

Светлана Костова

* Информацията е предоставена от сестрата на майка ми, моята леля Иванка Асенова Милева, родена през 1943 г. в с. Гомотарци, Видинско. Завършила висше образование Българска филология, дългогодишна учителка по български език и литература в гр. Монтана, сега пенсионерка. От 1997 г. година живее в с. Дългоделци, община Якимово, Монтанско.  

Записът е осъществен на 26.02.2017 г. в с. Дългоделци от Светлана Костова в присъствието на съпруга й Кирко Трифонов Милев и съпругът ми Николай Георгиев.

Линк за цитиране:
Костова, Светлана. „Както се сее житото” - хляб Света Богородица за Бъдни вечер. / Светото Писание на българите. https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_24.html, <24.12.2018 г.>