МЪДРОСТТА НА СЪРЦАТА НИ

Светлана Костова

"Дърво на живота", худ. Светлана Костова -
картина по българска народна шевица от Дупнишко

         Чували ли сте поговорката: „Ако дървото иска да разцъфне, трябва да благославя корените си”? Звучи позната?! Но не е българска. Идва от Африка.

Когато прочетох това проникновено предупреждение на един далечен народ, се замислих, колко от нас го съзнават - в своя личен житейски план и в своята принадлежност към даден народ и земя? В този миг пред очите ми се появи едно нашенско дърво – Дървото на Живота от Дупнишките шевици. Виждали ли сте го? Съществува в множество варианти, но винаги голямо, пищно, красиво, извезано върху почти цялата видима площ на ръкавите на младите невести, готови да раждат и пораждат живот!

И тогава внезапно си спомних, че корените му са изобразени и в Земята, и в небесата! Точно, както човешкото същество, на земя родено, носи духа на Твореца! Пред очите ми се заредиха всички онези извезани по женските ризи на българките свастики-галактики, слънца и звезди, огнени пламъци на Сътворението, слънчеви кръстове, райски градини, където едновременно всичко цъфти, ражда плод и завръзва златно семе в златни шушулки, които пазят божествения род, ред и план!

Давали ли сте си сметка, че когато се подготвяла за най-свещената си роля – да продължи живота, някогашната българка обличала риза-космос, изпредена, изтъкана, извезана, сътворена от самата нея?! И уподобявайки се, не, превръщайки се във Великата небесна Майка, била готова да ражда звезди и слънца, цели вселени! Ще се изненадате ли тогава, че старите българи вярвали, че когато Господ е направил човеците, направил и звездите. И когато се ражда човек, веднага се появява и звездата му на небето, отиде ли си човек – угасва звездата му.

Излиза, че някогашните българи вярвали, че са звездни хора! Светът им не се ограничавал в рамките на земята, а се простирал до големия космос, до небето, което казват, някога можело да се достигне с ръка и където греели звездите, и живеели Господ и ангелите.

"Вселена", Светлана Костова -
картина по българска народна шевица от Дупнишко

Излиза, че предците ни помнели и свято тачели небесния си произход! Те знаели, че са „от Бога човеци” и искали всичко в живота им „да е от Бога”. Разказвали помежду си тази история, „изписвайки” я върху хлябовете за празник, шевиците, тъканите за дома. Изпявали я в обредните песни, изигравали я в хората си, описвали я в приказките край огнището…

И когато в деня на празника, „празни” от делнични мисли, пременени и променени, някогашните българи се наловели на хорото, ритъмът на телата им се сливал в едно с този на вселената. Тайнството се задействало от песента и музиката, а човешките сетива поемали и се активирали от симфонията от вибрации, създадени от всичко това. Тогава образите от шевиците затрептявали в ритъма на танца и радостта от живота. В този момент именно се случвала хармонизацията на човешкия свят с онзи, необятния на Твореца. Каквото Горе, такова и Долу! Човекът и човешкият колектив се превръщали в съ-творци, чиято енергия се вливала във величествения и тайнствен вечен двигател, наречен Живот!

"Дърво на живота", худ. Светлана Костова -
картина по българска народна шевица от Дупнишко

Разказах ви с езика на любовта и очите на възторга, онова което може да прочетете в дебелите книги за бита и вярванията на старите българи. Показах ви онова, което ме е вдъхновило, за да проучвам Божествения език на символите, вложен във всеки жест, дума, мисъл, вяра, мелодия, изображение на живота на предците ни.

Живот-свещенодействие в преображението на празника!

Свето Писание, пресъздавано и предавано от поколение на поколение от жените – от майка на дъщеря, от баба на внучка.

„Женският път” на познание чрез съпреживяване в единство, чрез творчество, емоция и интуиция.

            Познание от и чрез сърцето – Мъдростта, която Господ вложи в сърцата ни!

"Вечният кръговрат на живота", худ. Светлана Костова -
картина по българска народна шевица от Дупнишко

Линкове за цитиране:

Костова, Светлана. Светото Писание на българите: МЪДРОСТТА НА СЪРЦАТА НИ (svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com), <05.04.2023>

Текстът е публикуван първоначално тук: 

Костова, Светлана. Мъдростта на сърцата ни / сп. "Изживей България", 2018, бр.2, с. 32-35, 

Изживей България (experience-bulgaria.eu)

Изживей България | Sofia | Facebook

02-2018 Изживей България, бр. 2 /2018 г. | Facebook

Сурва, сурва година!

Сурвакарска куда, гр. Съединение, Пловдивско

Сурва, сурва година,
Весела, весела година. 

Голям клас на нива,

Червена ябълка в градина, 

Жълт мамул на леса,

Голям грозд на лоза,

Пълна къща със деца,

Пълни обори със стока, 

Пълна кесия със пари.

Живо, здраво до година, 

До година, до амина!

Това е най-популярната блажанка (благословия) на сурвакарите в ранни зори на 1 януари по време на обичая Сурвакане. 

А на снимките по-долу виждате сурвакарски краваи, описани още от Димитър Маринов в края на 19 век.

Сурвакарски кравайчета, нанизани
на сурвачка, с. Дуванли, Пловдивско

Светлана Костова

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2023/01/blog-post.html

Как някога празнувахме Коледа с баба и дядо на село?

Всяка година, в самия ѝ край, когато наближи най-светлият празник, всеки от нас се завръща в спомените си и за малко става отново дете. Там, където заедно с най-близките и любими хора, сред сиянието на свещите и живия огън, всичко е радост и светли надежди! Завръща се там - не в някакво минало незабравимо, а във вечно съществуващото сега на мигове на щастие и споделеност! При това без ярки светлини, излишен шум и безсмислени подаръци! Затова ще ви разкажа за това Сега в сегашно време с надеждата тези изконни български традиции да останат и да бъдат претворени и изживени може би и от вас.

В святата нощ на Рождество Христово традиционното българско семейство от векове се събира около домашното огнище, за да почете и отпразнува раждането на Младенеца, който даде вярата в спасението, надеждата за бъдния ден и призова любов между човеците. Българинът е нарекъл тези светли часове на очакване Бъдни вечер. Всяко действие тогава е изпълнено с особена тържественост, с надежда за здраве, плодородие и щастие през идната година.

Подготовката за празника започва с почистване на дома. Ако в къщата има огнище или камина в нея се поставя голям пън. Този дънер всъщност е истинското коледно дърво на старите българи и носи специалното име Бъдник. Към него се отнасят с почит и уважение. Не само защото ще трябва сгрява с топлината си още 2-3 дни – през цялото време на Коледните празници, но и защото чрез него семейството ще съди за следващите месеци по начина, по който гори. Ако гори с голям пламък и искри, годината ще бъде добра!

В нашата къща на село, както в повечето къщи в последните десетилетия на 20-ти век, вече нямаше огнища. Но имаше така характерната готварска печка на дърва, която в този сезон не спираше да бумти. На нея винаги имаше тенджера или чайник с топла вода, а често отгоре ѝ и във фурната се готвеха вкусни гозби. В тази печка нямаше как да се сложи голям дънер от дъб, но дядо подготвяше за Бъдни вечер клонка от круша. Това ставаше още на Игнажден. С този клон от плодно дърво той заставаше пред горящия огън в печката и размахвайки го, започваше да благославя поред всички близки, домашните животни и растения за здраве, плодородие и изобилие. Да има, да се ражда! След тези благословии поставяше клонката на стената до печката, за да стои там до Богоявление, когато тя се пускаше в реката.

Денят на 24 декември започва рано, рано. От сутринта домакинята започва подготовката за най-важната трапеза. Основното в нея, както при повечето български традиционни празници, са обредните хлябове. А това е времето от годината, когато се месят най-много обредни хлябове.

Хлябът е не само основна храна за българина, душата на неговата трапеза, но той в християнските тайнства се превръща в символ на живота - тяло Христово, както виното - в Негова кръв. Хлябът се споделя. Той свързва хората на трапезата и е символ на християнското семейство – „една плът“.

Обредният хляб не е обикновена храна. Той е молитва, „изписана със символически белези“, както отбелязва големият изследовател на българската „жива старина“ Димитър Маринов. Меси се само от жени, защото жената е тази, която е способна и предназначена от Господ да материализира мечтите, надеждите и въжделенията на човешкия колектив. Две ръце, но най-вече любящо сърце и истинска вяра, че молитвите ни ще бъдат въплътени в живота, превръщат брашно, мая, сол и вода в свещен хляб!

Бъднивечерските хлябове са много и най-разнообразни. В родната ми Северозападна България почти навсякъде се меси прясна содена питка, посветена на Божията Майка, точно както това се прави за всяка родилка. Замесва се и голямо тесто с квас (с мая), от което най-първо се прави другият основен коледен хляб - „колач“. Най-често той е голяма погача с направен върху нея тестен кръст, кръг или слънце, или комбинация от тези символи.

Тук е мястото да вметна, че във времето, за което ви разказвам своите Коледни спомени - последните десетилетия на 20-ти век, жените вече отдавна предпочитаха да използват мая вместо квас, защото квасът изискваше много грижа и време за подготовка. И двете ми баби месеха хляб само с мая. А хлябът им беше вкусен и пълен с душа, защото те я влагаха там, заедно със съставките! В крайна сметка това е предназначението на обредните хлябове и на всяка свещена храна, предназначена да се споделя!

Третият основен хляб за Бъдни вечер е т.нар. „къща“ - пита, върху която домакинята изобразява с тесто както в детските рисунки къща, а с тестени топчета в ограденото пространство хората от фамилията, като обикновено на брой с 1-2 повече, за да се множи рода. Тук се поставя и символ за кучето като пазител до къщата.

Ако семейството има домашни животни, се омесва специална пита, наречена „кошара“. Върху нея с тесто се прави един голям почти затворен кръг с извити навън краища при отвора. Това е самата кошара, в която с различни топчета и продълговати ивици тесто се поставят овцете, козите, кравите и друг добитък. На входа ѝ се изобразява символично овчар (понякога с гега) и неговите кучета.

Всички имоти, които притежава семейството, също трябва да бъдат изваяни в отделни хлябове. „Градината“ се „изписва“ често с успоредни ивици тесто през цялата пита. „Лозето“ - на равни разстояния с вилица се набожда хляба или пък с три пръста се прищипва многократно, за да се изобразят лозите и техните редове. Ако има пчелин, задължително се прави отделна пита, като бройката на „кошерите“ също е с 1-2 повече, за да се роят пчелите.

Специално хлебче представлява „прасето“. То се прави от две неголеми тестени топки – едната по-малка за глава, а другата – за тялото. Те се изтеглят леко, за да станат по-продълговати. На по-дългата част се слага тестен детайл, който да уподоби завитата му опашчица. Може да се сложат и „уши“.

Върху малка питка, леко издължена, в средата се поставя кръгче от тесто и/или тестени ивици по ширина. Така получаваме „бъчвата“ с нейната канелка и обръчи.

Някога са се месели и различни кравайчета, гевречета и малки питки, които са се давали на коледарите. В детството ми коледуването беше изчезнало, но днес то отново се възражда на някои места, макар и не съвсем в духа на някогашната си същност, и коледарски дружини обикалят в селата, за да пеят своите благословии и да бъдат дарувани.

По традиция ястията на Бъдни вечер са постни, тъй като 24 декември е последният ден от едномесечния Коледен пост. В православието постът е обширно понятие, но по отношение на храната означава безмесни дни, но и въздържание от храни с животински произход като например мас, масло, яйца, сирене и др. Затова празничният характер на трапезата се състои в многото ястия. Обикновено се смята, че трябва да са 9 на брой:

1. Зелева чорба – зелев сок с нарязан на много ситно праз и червен пипер (може да се капне и малко олио или зехтин);

2. Пълнени чушки с боб или с ориз;

3. Яхния от бял фасул или леща;

4. Постни сърми с листа от кисело зеле или с лозови листа;

5. Туршия;

6. Тиквеник (баница с тиква и орехи) или печена тиква;

7. Компот или ошав – компот от сушени плодове;

8. Сушени плодове – сини сливи, грозде, кайсии и др.

9. Ядки – орехи, лешници, люти чушки, чесън, праз.

   На трапезата за Бъдни вечер задължително присъства виното.

По традиция на този празник семейството сяда не на масата, а на земята, като върху почистения под е разпръснат наръч житна слама. Отгоре тя е застлана с черги и покривка. Този обичай е символ на нашата скромност и смирение, както и на това, че Младенецът Иисус Христос се е появил на бял свят в една пещера и първата му люлка са намиращите се там ясли за добитъка. Великото и непреходното обикновено не се раждат в разкош, а засияват в трудностите и изпитанията на света.

Разбира се, ако няма възможност да се празнува на пода върху слама, може да се използва ниска или висока маса, застлана с покривка. На средата на софрата се слага питката за Богородица, колачът и каната с виното, като върху тях се закрепва и запалва по една свещица. Около тях се подреждат всички останали обредни хлябове и ястия. Всички присъстващи са събрани около трапезата и стоят прави. Най-старият член на семейството прекадява и благославя храната за празника, като по този начин я освещава. Това се прави като в глинено или метално съдче се поставят няколко въглена и върху тях – тамян. Казва се молитвата „Отче наш“.

После всички сядат на земята и отново най-старшият (най-старшата) разчупва малката питка, наречена на Божията майка. Първото парче от хлебчето се оставя на иконата и се ползва при нужда за лек през годината. Всеки трябва да изяде мълком по един залък. В моя роден край тази питка се нарича „мълчанка“. Тя символизира тайната, която Богородица пазила 9 месеца, че е заченала и ще роди Спасителя.

След това се благославят хлябовете и при разчупването им се изказват благопожелания за здраве, щастие, късмет, изобилие и плодородие през идната година. Когато се реже главният хляб за Бъдни вечер, наричан с имена като колач, боговица, погача, стопанинът го вдига високо над главата си и казва: „Да порасне житото, колкото е вдигнат колача“.

Символично се „заколва“ прасето. Отрязва се „канелката“ на „бъчвата“ и в образуваната вдлъбнатинка на хляба се сипва малко вино, което трябва да прелее, за да го има в изобилие и занапред. След това виното се разлива по чашите и се пие наздравица.

В края на вечерята се чупят орехи и според това, каква е ядката им се съди, какво ще бъде здравето на човека през идната година.

Нанизва се чесън на червен конец, който трябва да се носи на шията или в джоба до Йордановден (6 януари) през т.нар. „мръсни дни“, за да предпазва от злини. Тогава се изхвърля в реката.

На Бъдни вечер в моето семейство вземахме Библията и търсехме насоки и отговори за бъдещето. За да се получи желаният отговор, трябва свещената книга да се подържи между ръцете, а човек да се съсредоточи върху въпроса си. След това да я отвори и да посочи някой пасаж, който да се разтълкува.

След вечеря се вдига покривката и настава най-хубавата част от празника – ровенето в сламата на пода. Всеки трябва да намери пшенично зрънце, което да изяде за здраве. Интересно е, под сламата да се сложат предварително и „бели пари“ (33 на брой – колкото е живял Иисус Христос), които да бъдат намерени. Обикновено това е голямото забавление за децата, но в него могат да се включат и възрастните, за да им помогнат, пък и да си припомнят, че и те са били деца.

Когато приключи борбата, придружена с радостни викове и смях, сламата се събира, а на сутринта се разнася и се пали по малко от нея край плодните дръвчета, за да раждат те повече през следващата година.

Прието е през трите дни на Коледа да не се работи нищо. Добре е дори месната храна да е сготвена предварително още на 24 декември, макар и да се консумира от 25 нататък, когато постите са свършили. Дойдат ли гости на 25 декември преди обяд, остават да споделят празничната трапеза. На нея традиционно се поднася свинско месо, ако има възможност и цяло печено прасенце, пълнено с лук, ориз и ситно нарязани дреболии. Може да се сложи и пуйка или гъска, пълнена с ориз, ябълки или кестени. В повечето случаи обаче за по-лесно се предпочита печена пуйка с кисело зеле. Задължителни за Голямата Коледа са „блажните“ сърми с кисело зеле.

В тези дни семейството се отдава на почивка, сърдечни разговори и светли мисли за бъдещето. Скътваме тези съкровища и образи в сърцата си, за да ни сгряват в идните дни. Завинаги!

Светлана Костова

Линк за цитиране:
Костова, Светлана. Как някога празнувахме Коледа с баба и дядо на село? / Светото Писание на българите.

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2022/12/blog-post.html, 22.12.2022 г.

НАРОДЪТ Е КОРЕН НА ДЪРЖАВАТА

Български обреден хляб за Архангеловден, Сливенско. Омесила и заснела: Св. Костова.

        В деня на националния ни празник на Съединението докато размишлявам скръбно над съдбините на стара Европа и още по-стара България, се потапям в мъдростта на Изтока, за да търся баланс. Обичам китайския начин на мислене. Умиротворява ме. Не страдам, че не съм била в съвременен Китай, но ми стига, че имам възможността да черпя от хилядолетната традиция на тази човешка цивилизация. Може да ме оборвате, че е утопия, но още преди много столетия, гласът на мъдрите е казал: "НАРОДЪТ Е КОРЕН НА ДЪРЖАВАТА".

        И още повече: "Държавата е в безопасност и мир единствено, когато обикновените хора живеят спокойно и се радват на мирен труд и несмущаван живот" - пишат в наставленията си някогашните учители на бъдещите китайски управници. По един или друг начин те повтарят казаното от философа Мъндзъ от епохата Воюващи царства: "Народът е висша ценност [на държавата], след него се нареждат [светилищатата на] боговете на земята и зърното, а на последно място е владетелят".

     Преклонението пред народа като основа и корен е особено характерно за конфуцианството. Сред неговите наставления четем: "[Владетелят] трябва да се грижи нежно за народа, да не гледа на него с презрение. Народът е корен на държавата и ако коренът е непоклатим, държавата е спокойна." В тази връзка може да цитираме и знаменития философ Сундзъ: "Водата може да носи лодката, но може и да я преобърне."

        Оставям тази тема за размисъл, но тя ще бъде едностранчиво представена, ако не посочим реципрочната й, която я балансира. Много харесвам начина, по който китайците са наричали своята държава, която за тях олицетворява и целия свят - Поднебесната! И чуйте - древните знаели и учели, че "за разцвета на Поднебесната е отговорен всеки неин обитател"!*

Светлана Костова

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2022/09/blog-post.html

*Цитатите са от книгата "Основни понятия в китайската мисъл и култура", книга първа, на издателство "Изток-Запад", София, 2017. Преводът е на Петко Хинов. 

ХЛЯБ ПО ВОДИТЕ - за обреда "кумичене" на Връбница

 Светлана Костова

Колак за кумичене
от Северозападна
България
и Панагюрище

В неделята след Лазаровден, наричана още Връбница, Цветница, лазарувалите предния ден момичета продължават своето шествие с обреда „кумичене“. Заедно те тръгват към реката, пеейки. Там ще гадаят за бъдещата си женитба, пускайки по водите хляб или китка цвете. За тази фолклорна традиция лазарките са се подготвили със специални хлебчета, наречени „краваи“, „колаци“ или най-често „кукли“. Момите носят хлебчетата до реката, увити в чист месал. Там всяка отрязва залъче от своето хлебче или „цвета“, който играе ролята на „глава“ на „куклата“ на момичето. Подреждат ги върху бухалка за пране. След това една мома хвърля бухалката в реката, а залъците поемат по водата. На някои места връзват залъците с червен конец и слагат паричка. Другаде пък хвърлят своите китки или венчетата си от върбови клонки и гледат, чие венче ще е първо. Момата, чийто залък е най-отпред, бива провъзгласена за кумица от другарките си - най-главната сред тях. Смятало се, че тя ще се омъжи първа. Останалите лазарки в знак на уважение „говеели“ (запазвали мълчание) пред кумичката до третия ден на Великден, когато отивали при нея в дома й, за да си вземат прошки и ú носели други специални Великденски обредни хлебчета и писани яйца, а после си устройвали празнична трапеза.

            Някои изследователи разглеждат обредните хлебчета за кумичене като безкръвна жертва. Други пък наблягат на умствени построения за „фалически“ символизъм на формата им, което обаче чисто визуално е неприемливо като теза.          

Кукла за кумичене, Белоградчишко

Кукла за кумичене - Вълчедръм, Монтанско

        Онова, което най-ярко се откроява е, че обредните хлебчета за кумичене най-често имат изобразена върху тях някакъв вид плетеница от тесто. „Куклите“ за кумичене обикновено са антропоморфни, т.е. приличат на момиче със сплетени коси, а там, където се подразбира главата, често е поставена спирала, която в много случаи прилича на цвете и се нарича точно така – „цвет“.

Кукла за кумичене от Северозападна България

Защо точно момински плитки? Присъствието в обредните лазарски кукли за кумичене, както и при Великденските „кукли“ на символи, които изобразяват плитки, коси и косичници, набляга върху значението им в предсватбените и сватбените обреди.   При лазаруването, което се счита за предсватбен обред, винаги има обредно сресване. В с. Драгалевци, Софийско е описано обредно сплитане на лазарки. След като е била лазарка, „подевката“ вече има право да се момее - да сресва косите си като големите, да носи косичник (женски накит за глава), да облича везана риза, да се кичи с гердани, пръстени и гривни, да носи венец или китка на главата си. Така тя се превръща в „съвършена мома“.

Кукла за кумичене от с. Ружинци,
Видинско

Кукла за кумичене от с. Ружинци,
Видинско

            Косите в много традиции по света са се възприемали и се приемат за ипостас на душата и връзка с Божественото. Косите често са предмет на жертвоприношение – дори покриването на косите на невестата и въобще омъжената жена може да се разглежда като такъв акт.

        Именно косата за много народи е символ на жизнена сила. Косите са и символ на множественост, а оттам - на изобилие, богатство, щастие. Разпиляната, непокрита коса сред повечето европейски народи в миналото изразява свобода, но и възраст за омъжване. Косите на момата са символ на девство и може би затова сред българките те се носят открити. В българските народни песни момата за женене е в най-високата точка на почит – тя грее като слънце! Ризата със свещените символи, която сама е извезала е символ на цялата вселена! А косите на тази съвършена мома, която дори надгрява слънцето, са средоточие на най-голяма физическа, магическа и еротическа сила! Тази сила е още дива, неопитомена, но именно тя е нужна, за да се роди отново живота!

        Всъщност оплитането на косите е съпоставимо с виенето на венци, клонки, ластари. Виенето, превиването, увиването са все актове, извършвани от моми и невести и възпети във всички пролетни празници от Лазарица до Гергьовден и в сватбените обреди – спомнете си „вила се лоза винена“ или пък „ела се вие превива“! „Виенето и превиването“ е символ на пролетното тайнство на събуждащата се Природа – дори съвременната наука ни показва на забавен каданс този процес на растеж, който върви по пътя на спиралата. Както напролет се вият цвят, ластари и вейки, така наесен ще се превиват жита и клони от плод.

           От друга страна тези сплитки, оплитки, преплетки в обредните хлебчета на лазарките приличат на змии в любовен танц напролет. Змията от дълбока древност е свързвана със Земята. В българския език, както и в други славянски езици, тази близост е ярко изразена – думите имат сходно звучене и общ корен земя-зъмя.

        Змията заема важно място в магията за плодородие на много народи, а от най-дълбока древност е атрибут на повечето божества, славени от предците ни на Балканите. За някогашните българи змията е символ на здраве и плодовитост, а опасването с колан, който наподобява змия е важен елемент от женската носия в много краища на българската етническа територия.

Дълбоките корени на този символизъм в крайна сметка ще ни отведат до една древна традиция. В продължение на хиляди години на Балканите се почита Великата Богиня Майка, чийто неотменим атрибут са змиите – безименна или именувана с различни свои проявления, със змиевидни нозе или две змии в ръце, с коси-змии - страшна като Горгона-Медуза или пък величествена и могъща като Майката на боговете - Тя владее силата на Времето и Вечността. Тя балансира двете змии, двете начала, противоположните сили. Тя ги съчетава, усуква и преплита нишките, и създава тъканта на Живота! Живот, който ще се прояви и продължи с всяка мома, която ще прояви Нейното тайнство, когато се превърне в невеста и влее своята сила във вечния кръговрат и новия цикъл!

Използвана литература:

1.      Маринов, Димитър. Религиозни народни обичаи. Избрани произведения в 5 тома. Т.I (2). Съст. и ред. Маргарита Василева. София : Изток-Запад, 2003;

2.      Янева, Станка. Български обредни хлябове. София : Изд-во на Бълг. акад. на науките, 1989;

3.      Баева, Вихра, Веселка Тончева. Голяма книга. Българските празници и обичаи. София : ПАН, 2019;

4.      Борисова, Яна. Български етнокалендар. София : Милениум, 2012.

5.      Георгиева, Иваничка. Българска народна митология. Трето прераб. и доп. изд. София : Изд. на БАН "Проф. Марин Дринов", 2018;

    6. Купър Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. София : изд. П. Берон, 1993.

Линк за цитиране: 

Костова, Светлана. ХЛЯБ ПО ВОДИТЕ - за обреда "кумичене" на Връбница. / Светото Писание на българите, https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2022/04/blog-post_16.html, 16.04.2022 

Празникът Лазаруване в 21 век

Светлана Костова

Празникът Лазаруване днес е загубил своето автентично смислово предназначение и се провежда по-скоро като възстановка на обичая и театрално представление. Тази съвременна традиция започва още през 30-те години на 20-ти век като "училищно" лазаруване. Понастоящем Лазарица се отбелязва и от читалищата по места.

Все пак празничната атмосфера и искрената радост на момичетата дават усещането, че макар и малка част от дълбоката същина на обреда изпълнява своето предназначение, а моминската сила влива свежа енергия в пробуждащия се за нов цикъл многоцветен живот, който блика като Извор с жива вода! Жив е Животът!

Снимки: Светлана Костова - Лазаруване'2008 г., Дворец на децата, София