Търсене в този блог

събота, 16 април 2022 г.

ХЛЯБ ПО ВОДИТЕ - за обреда "кумичене" на Връбница

 Светлана Костова


Колак за кумичене
от Северозападна
България

и Панагюрище
В неделята след Лазаровден, наричана още Връбница, Цветница, лазарувалите предния ден момичета продължават своето шествие с обреда „кумичене“. Заедно те тръгват към реката, пеейки. Там ще гадаят за бъдещата си женитба, пускайки по водите хляб или китка цвете. За тази фолклорна традиция лазарките са се подготвили със специални хлебчета, наречени „краваи“, „колаци“ или най-често „кукли“. Момите носят хлебчетата до реката, увити в чист месал. Там всяка отрязва залъче от своето хлебче или „цвета“, който играе ролята на „глава“ на „куклата“ на момичето. Подреждат ги върху бухалка за пране. След това една мома хвърля бухалката в реката, а залъците поемат по водата. На някои места връзват залъците с червен конец и слагат паричка. Другаде пък хвърлят своите китки или венчетата си от върбови клонки и гледат, чие венче ще е първо. Момата, чийто залък е най-отпред, бива провъзгласена за кумица от другарките си - най-главната сред тях. Смятало се, че тя ще се омъжи първа. Останалите лазарки в знак на уважение „говеели“ (запазвали мълчание) пред кумичката до третия ден на Великден, когато отивали при нея в дома й, за да си вземат прошки и ú носели други специални Великденски обредни хлебчета и писани яйца, а после си устройвали празнична трапеза.

            Някои изследователи разглеждат обредните хлебчета за кумичене като безкръвна жертва. Други пък наблягат на умствени построения за „фалически“ символизъм на формата им, което обаче чисто визуално е неприемливо като теза.          

Кукла за кумичене, Белоградчишко
Кукла за кумичене - Вълчедръм, Монтанско


        Онова, което най-ярко се откроява е, че обредните хлебчета за кумичене най-често имат изобразена върху тях някакъв вид плетеница от тесто. „Куклите“ за кумичене обикновено са антропоморфни, т.е. приличат на момиче със сплетени коси, а там, където се подразбира главата, често е поставена спирала, която в много случаи прилича на цвете и се нарича точно така – „цвет“.

Кукла за кумичене от Северозападна България

Защо точно момински плитки? Присъствието в обредните лазарски кукли за кумичене, както и при Великденските „кукли“ на символи, които изобразяват плитки, коси и косичници, набляга върху значението им в предсватбените и сватбените обреди.   При лазаруването, което се счита за предсватбен обред, винаги има обредно сресване. В с. Драгалевци, Софийско е описано обредно сплитане на лазарки. След като е била лазарка, „подевката“ вече има право да се момее - да сресва косите си като големите, да носи косичник (женски накит за глава), да облича везана риза, да се кичи с гердани, пръстени и гривни, да носи венец или китка на главата си. Така тя се превръща в „съвършена мома“.

Кукла за кумичене от с. Ружинци,
Видинско


Кукла за кумичене от с. Ружинци,
Видинско




            Косите в много традиции по света са се възприемали и се приемат за ипостас на душата и връзка с Божественото. Косите често са предмет на жертвоприношение – дори покриването на косите на невестата и въобще омъжената жена може да се разглежда като такъв акт.

        Именно косата за много народи е символ на жизнена сила. Косите са и символ на множественост, а оттам - на изобилие, богатство, щастие. Разпиляната, непокрита коса сред повечето европейски народи в миналото изразява свобода, но и възраст за омъжване. Косите на момата са символ на девство и може би затова сред българките те се носят открити. В българските народни песни момата за женене е в най-високата точка на почит – тя грее като слънце! Ризата със свещените символи, която сама е извезала е символ на цялата вселена! А косите на тази съвършена мома, която дори надгрява слънцето, са средоточие на най-голяма физическа, магическа и еротическа сила! Тази сила е още дива, неопитомена, но именно тя е нужна, за да се роди отново живота!

        Всъщност оплитането на косите е съпоставимо с виенето на венци, клонки, ластари. Виенето, превиването, увиването са все актове, извършвани от моми и невести и възпети във всички пролетни празници от Лазарица до Гергьовден и в сватбените обреди – спомнете си „вила се лоза винена“ или пък „ела се вие превива“! „Виенето и превиването“ е символ на пролетното тайнство на събуждащата се Природа – дори съвременната наука ни показва на забавен каданс този процес на растеж, който върви по пътя на спиралата. Както напролет се вият цвят, ластари и вейки, така наесен ще се превиват жита и клони от плод.

           От друга страна тези сплитки, оплитки, преплетки в обредните хлебчета на лазарките приличат на змии в любовен танц напролет. Змията от дълбока древност е свързвана със Земята. В българския език, както и в други славянски езици, тази близост е ярко изразена – думите имат сходно звучене и общ корен земя-зъмя.

        Змията заема важно място в магията за плодородие на много народи, а от най-дълбока древност е атрибут на повечето божества, славени от предците ни на Балканите. За някогашните българи змията е символ на здраве и плодовитост, а опасването с колан, който наподобява змия е важен елемент от женската носия в много краища на българската етническа територия.

Дълбоките корени на този символизъм в крайна сметка ще ни отведат до една древна традиция. В продължение на хиляди години на Балканите се почита Великата Богиня Майка, чийто неотменим атрибут са змиите – безименна или именувана с различни свои проявления, със змиевидни нозе или две змии в ръце, с коси-змии - страшна като Горгона-Медуза или пък величествена и могъща като Майката на боговете - Тя владее силата на Времето и Вечността. Тя балансира двете змии, двете начала, противоположните сили. Тя ги съчетава, усуква и преплита нишките, и създава тъканта на Живота! Живот, който ще се прояви и продължи с всяка мома, която ще прояви Нейното тайнство, когато се превърне в невеста и влее своята сила във вечния кръговрат и новия цикъл!


Използвана литература:

1.      Маринов, Димитър. Религиозни народни обичаи. Избрани произведения в 5 тома. Т.I (2). Съст. и ред. Маргарита Василева. София : Изток-Запад, 2003;

2.      Янева, Станка. Български обредни хлябове. София : Изд-во на Бълг. акад. на науките, 1989;

3.      Баева, Вихра, Веселка Тончева. Голяма книга. Българските празници и обичаи. София : ПАН, 2019;

4.      Борисова, Яна. Български етнокалендар. София : Милениум, 2012.

5.      Георгиева, Иваничка. Българска народна митология. Трето прераб. и доп. изд. София : Изд. на БАН "Проф. Марин Дринов", 2018;

    6. Купър Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. София : изд. П. Берон, 1993.


Линк за цитиране: 

Костова, Светлана. ХЛЯБ ПО ВОДИТЕ - за обреда "кумичене" на Връбница. / Светото Писание на българите, https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2022/04/blog-post_16.html, 16.04.2022 

Няма коментари:

Публикуване на коментар