![]() |
| Български обреден хляб за Архангеловден, Сливенско. Омесила и заснела: Св. Костова. |
*Цитатите са от книгата "Основни понятия в китайската мисъл и култура", книга първа, на издателство "Изток-Запад", София, 2017. Преводът е на Петко Хинов.
В българската везба, тъкани, обредни хлябове, песни, ритуали е стаена хилядолетна мъдрост, чиито древни послания говорят един сакрален език – езикът на символите и неговото универсално писмо. Знание, предавано като светиня от поколение на поколение. Познание, разбирано чрез сърцето. Нашето Свето писание!
![]() |
| Български обреден хляб за Архангеловден, Сливенско. Омесила и заснела: Св. Костова. |
*Цитатите са от книгата "Основни понятия в китайската мисъл и култура", книга първа, на издателство "Изток-Запад", София, 2017. Преводът е на Петко Хинов.
Светлана Костова
В неделята след Лазаровден, наричана още Връбница, Цветница, лазарувалите предния ден момичета продължават своето шествие с обреда „кумичене“. Заедно те тръгват към реката, пеейки. Там ще гадаят за бъдещата си женитба, пускайки по водите хляб или китка цвете. За тази фолклорна традиция лазарките са се подготвили със специални хлебчета, наречени „краваи“, „колаци“ или най-често „кукли“. Момите носят хлебчетата до реката, увити в чист месал. Там всяка отрязва залъче от своето хлебче или „цвета“, който играе ролята на „глава“ на „куклата“ на момичето. Подреждат ги върху бухалка за пране. След това една мома хвърля бухалката в реката, а залъците поемат по водата. На някои места връзват залъците с червен конец и слагат паричка. Другаде пък хвърлят своите китки или венчетата си от върбови клонки и гледат, чие венче ще е първо. Момата, чийто залък е най-отпред, бива провъзгласена за кумица от другарките си - най-главната сред тях. Смятало се, че тя ще се омъжи първа. Останалите лазарки в знак на уважение „говеели“ (запазвали мълчание) пред кумичката до третия ден на Великден, когато отивали при нея в дома й, за да си вземат прошки и ú носели други специални Великденски обредни хлебчета и писани яйца, а после си устройвали празнична трапеза.Някои изследователи разглеждат обредните хлебчета за кумичене като безкръвна жертва. Други пък наблягат на умствени построения за „фалически“ символизъм на формата им, което обаче чисто визуално е неприемливо като теза.
![]() |
| Кукла за кумичене, Белоградчишко |
![]() |
| Кукла за кумичене - Вълчедръм, Монтанско |
![]() |
| Кукла за кумичене от Северозападна България |
Защо точно момински
плитки? Присъствието в обредните лазарски кукли за кумичене, както и при
Великденските „кукли“ на символи, които изобразяват плитки, коси и косичници,
набляга върху значението им в предсватбените и сватбените обреди. При
лазаруването, което се счита за предсватбен обред, винаги има обредно сресване.
В с. Драгалевци, Софийско е описано обредно сплитане на лазарки. След като е
била лазарка, „подевката“ вече има право да се момее - да сресва косите си като
големите, да носи косичник (женски накит за глава), да облича везана риза, да
се кичи с гердани, пръстени и гривни, да носи венец или китка на главата си. Така
тя се превръща в „съвършена мома“.
![]() |
| Кукла за кумичене от с. Ружинци, Видинско |
![]() |
| Кукла за кумичене от с. Ружинци, Видинско |
Всъщност оплитането на косите е съпоставимо с виенето на венци, клонки, ластари. Виенето, превиването, увиването са все актове, извършвани от моми и невести и възпети във всички пролетни празници от Лазарица до Гергьовден и в сватбените обреди – спомнете си „вила се лоза винена“ или пък „ела се вие превива“! „Виенето и превиването“ е символ на пролетното тайнство на събуждащата се Природа – дори съвременната наука ни показва на забавен каданс този процес на растеж, който върви по пътя на спиралата. Както напролет се вият цвят, ластари и вейки, така наесен ще се превиват жита и клони от плод.
От друга страна тези сплитки, оплитки, преплетки в обредните хлебчета на лазарките приличат на змии в любовен танц напролет. Змията от дълбока древност е свързвана със Земята. В българския език, както и в други славянски езици, тази близост е ярко изразена – думите имат сходно звучене и общ корен земя-зъмя.
Дълбоките корени на този символизъм в крайна сметка ще ни отведат до една древна традиция. В продължение на хиляди години на Балканите се почита Великата Богиня Майка, чийто неотменим атрибут са змиите – безименна или именувана с различни свои проявления, със змиевидни нозе или две змии в ръце, с коси-змии - страшна като Горгона-Медуза или пък величествена и могъща като Майката на боговете - Тя владее силата на Времето и Вечността. Тя балансира двете змии, двете начала, противоположните сили. Тя ги съчетава, усуква и преплита нишките, и създава тъканта на Живота! Живот, който ще се прояви и продължи с всяка мома, която ще прояви Нейното тайнство, когато се превърне в невеста и влее своята сила във вечния кръговрат и новия цикъл!
Използвана литература:
1.
Маринов, Димитър. Религиозни народни
обичаи. Избрани произведения в 5 тома. Т.I (2). Съст. и ред. Маргарита
Василева. София : Изток-Запад, 2003;
2.
Янева, Станка. Български обредни
хлябове. София : Изд-во на Бълг. акад. на науките, 1989;
3.
Баева, Вихра, Веселка Тончева. Голяма
книга. Българските празници и обичаи. София : ПАН, 2019;
4.
Борисова, Яна. Български етнокалендар.
София : Милениум, 2012.
5. Георгиева, Иваничка. Българска народна митология. Трето прераб. и доп. изд. София : Изд. на БАН "Проф. Марин Дринов", 2018;
6. Купър Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. София : изд. П. Берон, 1993.
Линк за цитиране:
Костова, Светлана. ХЛЯБ ПО ВОДИТЕ - за обреда "кумичене" на Връбница. / Светото Писание на българите, https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2022/04/blog-post_16.html, 16.04.2022
Светлана Костова
На християнския празник Лазаровден, който се отбелязва в съботата, предшестваща седмицата на Великден, народната традиция празнува обред за посвещаване на младите момичета, които от деца се превръщат в моми за женене. Облечени в специални празнични носии, които съдържат и невестински украси, те обикалят - "шетат" по домовете, пеят, играят и благославят. Цялата символика на обреда е изпълнена с пожелание за бъдещо задомяване на участничките, за здраве, плодородие и плодовитост на природа и хора.
След лазаруването девойчетата вече могат
да момуват - да сресват косите си като големите, да носят косичник (женски
накит за глава), да обличат везана риза, да се кичат с гердани, пръстени и
гривни, да носят венец или китка на главата си.
Светлана Костова
Човекът
от традиционното общество обаче дълбоко тачи и празнува малките и големите
цикли на живота с твърдата увереност, че нещо, което е започнало, неминуемо ще
свърши, а краят пък винаги го отвежда към началото. Упованието в това вечно
завръщане към началото някогашният човек е намирал не само в ежедневния ход на
дневния светлик, но и в тайнствения танц и превъплъщения на нощното светило.
Всеки народ е усещал и отчитал могъщото влияние на най-близкото небесно тяло
върху земята и ритмите на човешката дейност, върху съдбата на всичко в нас и
около нас. Дори големият български писател от Х век Йоан Екзарх отбелязва, че Луната е като образ на
нашите тела – ражда се, расте, изпълва се, намалява и изгасва, а с новото раждане
промените й напомнят възкръсването.
Може
би не само опита, а точно тази осъзнатост и оприличаване с човешките жизнени
цикли по принципа на подобието на всичко, което е горе с това, което е долу, е
довела някогашните българи до знанието, кое човешко дело е съзвучно със
съответната фаза на месечината. Пълната Луна, наричана още „пълна свещ“, „пълнеж“,
„лампеж“, за изненада на мнозина съвременници се радвала на огромна почит от
предците ни и както посочва още през XIX век
неуморният изследовател на българската жива старина Димитър Маринов, била именувана
„дедо Боже“ или „дедо Господ“. Това назоваване говори за силата и мощта, които
приписвали на месеца, когато е пълен. И точно както човекът във възходящото си
развитие в средата на живота си постига баланс, цялост, изпълнен е с сила,
подплатена със знание, което се превръща в мъдрост и започва да бере плодовете
на своите трудове, така пълният месец се възприема като „предмет на почитание и
подбудител на всяко начинание“, както казва Д. Маринов.
За разлика от някои
популярни съвременни предписания, голяма част от някогашните българи вярват, че не на новолуние,
а „на пълна свещ се начиня всичко, защото всичко върви на добре, на пълно и се
свършва, ако е работа, път или търговия, с успех, с придобив, благополучно.“
Именно
на „ясна месечина“ (пълнолуние), което трае три дни, някога се сеели нивите,
садели се и се присаждали дървета, зеленчуци и варива, защото всичко
посадено „ще бъде пълно“, т.е. ще върже плод. Подготовката за тези дейности
започвали още в края на втората четвърт на лунния цикъл, за да могат трите дни
на пълнолунието да стигнат за извършването им.
Същото
правило важало и за сватбите, които пък осигуряват човешката плодовитост. Така
на младоженците, вдигнали сватба на пълна свещ, „всичко ще върви на добре, на
пълно, на сговор“ и ще имат пълна къща с деца.
На
пълна свещ се правела и първа копка за нова къща, за да е здрава и всички да
живеят в нея щастливо.
В тези силни дни се започвало и всичко, свързано със занаят, пътуване, търговия, за да може не само да продължи, но и да завърши с успех, печалба и благополучие.
Пълнолунието
предците ни определено са свързвали с пълнотата на кръга на обредния хляб като
символ на Божествения свят и неговото изобилие.
Широко
бил разпространен обичаят, виждайки пълната месечина, човек да извади кесията
си, в която трябва да има пари и да почука по нея с показалеца на дясната си
ръка, гледайки в същото време към светилото, като казва: „Как си пълна ти, Месечинке,
така да е пълна и кесията ми!“ Това според предците ни подсигурявало имане и достатък до следващото пълнолуние.
Използвана литература:
1. Маринов, Димитър. Народна вяра. Избрани произведения в 5 тома. Т.I (1). Съст. и ред. Маргарита Василева. София : Изток-Запад, 2003;
2. Георгиева, Иваничка. Българска народна митология. Трето прераб. и доп. изд. София : Изд. на БАН "Проф. Марин Дринов", 2018;
3. Казасова, Розмари. Български народни магически вярвания и обичаи. Габрово : Нитон, 2017.
1
На Игнажден, седмица след рождения ми ден, аз, като едно огнено момиче, си имам имен ден! Един от многото ми през годината! Така имам много поводи за празнуване, защото светът е проявление на светлината и всеки миг е празник на моя свят!
Е, някои от вас вероятно се чудят защо и какво общо има името ми Светлана с името Игнатий. Или защо Пламен и Пламена, Огнян, Искра, Светла и Светлин имат днес имен ден?
На латински език "ignis" означава "огън, мълния, блясък, пламък, звезда", а производното от него "ignitus" - "огнен, искрящ". "Ignis" има значение и на "огнена страст" и "гореща любов".
Нека не забравяме и хиндуисткият Agni - Огън с неговите многостранни аспекти и проявления.
![]() |
| Картина по българска народна шевица от Дупнишко. Художник: Светлана Костова |
В българската народна култура, където често празниците нямат нищо общо с техния християнски патрон, а следват стародавна местна традиция, също откриваме връзка с огъня, огнището, искрите и светлината.
Първият човек, прекрачил прага на дома, наричан в различните райони на страната "полезник, полазник, споляз, спохожняк", трябва да поздрави домакините и да отиде най-напред до дървата на дръвника, да вземе една дъбова клонка и когато влезе в къщата да се насочи с нея право към огнището. Големият изследовател на българската жива старина Димитър Маринов пише, че този специален гост честити "младата година", спира се пред огнището, сваля капата си, прекръства се и като бърка с клонката в огъня, благославя: "Колко искрици, толкова пиленца, шиленца, яренца, теленца, жребченца, дечица, а най-вече мед и масло, и бяла пшеница по сираци, сиромаси и по цял народ!" Докато слави така полазникът, домашните с благоговение и в молитвена поза стоят около него и викат: "Амин, дай Боже!"
Преди да бъде нагостен на трапезата, полезникът трябва да поседи край огнището, за да се осъществят още ритуали, свързани с пожелания за плодородие и плодовитост при животни и хора.
И така днес, на Игнажден, българите почитат искрата, топлината и светлината на огъня, който не само разрушава и пречиства, но и който е начало на всяко ново творение и нов цикъл.
Честит празник! 😇
Светлана Костова
Светлана Костова
Търсейки
корените и значението на традиционните български символи, запазени в обреди и
обичаи, шевици, народни тъкани и хлябове, запалих и моите близки с изследване
на българската жива старина. В моя роден край – Северозападна България, все още
има наследени традиции и обичаи, които се спазват, макар че останалите живи
носители губят спомените си и няма на кого да ги предадат. Благодарна съм на
моята леля Иванка Асенова Милева, пенсионирана учителка по литература и пазител
на традициите, за всеотдайността и за това, че успя да издири информация за
няколко обредни хляба от с. Дългоделци, Монтанско, които не са описани и
публикувани никъде. Както разбирате, през XXI век това все още е възможно!
Нужна е само любов и желание!
Сред
това безценно народно наследство е обичаят да се прави пита
за един от най-почитаните празници в българския народен календар – Голяма
Богородица (15 август – Успение Богородично). Тя се меси и за здраве на
хората, които имат за светец-покровител Св. Богородица.
Богородичната пита, информаторката[1]
Танаска Илиева Горанова от с. Дългоделци, общ. Якимово, обл. Монтана, е правила за празника от
младини. В по-късно време я е месила и за здраве на дъщеря си, чийто
светец-покровител е Св. Богородица. Тя разказва, че на празника Успение
Богородично се запалва свещ, която се закрепва върху питата, прекадява се с
тамян, разчупва се на трапезата, като всеки трябва да си вземе парче от нея и
да благослови Божията майка, а в случая и почитащата своя светец жена. Когато
се празнува и светец, ако няма поканени чужди хора на трапезата, от питката се
„подава” на три къщи, заедно с малко обредна храна за празника и евентуално
носна кърпичка или някакъв друг малък дар. Това също се прави за здраве.
Спиралата
е двойствен символ, който еднакво е свързан и с живота, и със смъртта.
Тук го виждаме именно в тази му двойственост. Голяма Богородица е църковният
празник, честващ смъртта на Дева Мария, която била лека и красива като
заспиване (успение).
Заспиването
е приобщаване към Бога и спиралата в
случая изразява пътешествието в лабиринта на отвъдния свят. В този аспект
спиралата е символ на движение към
Центъра, към мъдрост и просветление[2].
Но
този сън е като дишането – вдишване – спиралата се
прибира, издишване – спиралата отново се разширява. Всяко дихание се извършва в свой ритъм и амплитуда, а всеки сън ражда
нови светове! Цикъл след цикъл! Точно като нишката, която изпридат
всички богини и подобно на тях всички жени – нишка символ на самия живот и на съдбата. Нишка, която при предене се усуква и
разсуква, която може да бъде пресукана
на ляво или на дясно, да бъде продължена
или прекъсната…
Спираловидни хлябове
се месят от българките като „краваи”
за Бъдни вечер, „кукли” за Тодоровден, „краваи”
за Великден и Гергьовден, както видяхме и за
Св. Богородица. Спирала като цвят в
средата имат и обредни хлябове „Боговица”
и „Светец” за празника св. Прокопи
пчелар, „колачи” за Илинден, „Боговица”, „параклис” и „колак” за
Архангеловден, „Боговица”, „богов хляб” за Никулден[3]. Всички тези празници са моменти на преход и
имат двойнствен характер, изразен именно чрез спиралата.
Тази двойнственост на
символа „спирала” маркира цикличността на творението. Краят винаги е ново
начало и началото винаги има край.
Това е спиралата като израз на
парадокса на изменчивата неизменност, възприемана като безкрайно движение и развитие.
И това е красивият,
жизнеутвърждаващ смисъл на спиралата като символ на жизнена сила. Точно както
завиването ѝ изразява и въртящия се небосвод в движение! Или пък галактиките,
които съвременната наука успява да заснеме.
[1] Танаска
Илиева Горанова от с. Дългоделци, общ. Якимово, обл. Монтана, родена 1935 г.
през май 2017 г. на 82 г. Информацията е записана от моята леля Иванка Асенова
Милева, р. 1943 г., дългогодишна учителка по литература, сега пенсионерка,
понастоящем живуща в с. Дългоделци, обл. Монтана.
[2]
Энциклопеддия символов, знаков, эмблем. Москва, Эксмо; СПб.: Мидгард, 2008,
с.80.
[3] Вж. всички изброени в книгата на Маринов, Д. Религиозни народни обичаи. Т.I (2). София – Изток-Запад, 2003.
Линк за цитиране:
Костова, Светлана. Обреден хляб със спирала за Голяма Богородица от с. Дългоделци, Монтанско. / Светото Писание на българите, https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2020/08/blog-post.html, <14.08.2020>
Текстът е публикуван и тук:
Костова, Светлана. Обреден хляб със спирала за Голяма Богородица от с. Дългоделци, Монтанско. / в. Слово плюс, 28 януари - 3 февруари 2021, год. ХХIII, бр. 3/4, (1238), с. 6, ISSN 1310-9693, http://www.slovoplus.com/arhiv/11/sp_3-4-2021.pdf