Кой и какво празнува на Игнажден?

На Игнажден, седмица след рождения ми ден, аз, като едно огнено момиче, си имам имен ден! Един от многото ми през годината! Така имам много поводи за празнуване, защото светът е проявление на светлината и всеки миг е празник на моя свят!

Е, някои от вас вероятно се чудят защо и какво общо има името ми Светлана с името Игнатий. Или защо Пламен и Пламена, Огнян, Искра, Светла и Светлин имат днес имен ден?

На латински език "ignis" означава "огън, мълния, блясък, пламък, звезда", а производното от него "ignitus" - "огнен, искрящ". "Ignis" има значение и на "огнена страст" и "гореща любов".

Нека не забравяме и хиндуисткият Agni - Огън с неговите многостранни аспекти и проявления.

Картина по българска народна шевица от Дупнишко.
Художник: Светлана Костова

В българската народна култура, където често празниците нямат нищо общо с техния християнски патрон, а следват стародавна местна традиция, също откриваме връзка с огъня, огнището, искрите и светлината.

Първият човек, прекрачил прага на дома, наричан в различните райони на страната "полезник, полазник, споляз, спохожняк", трябва да поздрави домакините и да отиде най-напред до дървата на дръвника, да вземе една дъбова клонка и когато влезе в къщата да се насочи с нея право към огнището. Големият изследовател на българската жива старина Димитър Маринов пише, че този специален гост честити "младата година", спира се пред огнището, сваля капата си, прекръства се и като бърка с клонката в огъня, благославя: "Колко искрици, толкова пиленца, шиленца, яренца, теленца, жребченца, дечица, а най-вече мед и масло, и бяла пшеница по сираци, сиромаси и по цял народ!" Докато слави така полазникът, домашните с благоговение и в молитвена поза стоят около него и викат: "Амин, дай Боже!"

Преди да бъде нагостен на трапезата, полезникът трябва да поседи край огнището, за да се осъществят още ритуали, свързани с пожелания за плодородие и плодовитост при животни и хора.

И така днес, на Игнажден, българите почитат искрата, топлината и светлината на огъня, който не само разрушава и пречиства, но и който е начало на всяко ново творение и нов цикъл.

Честит празник! 😇

Светлана Костова

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/

Обреден хляб със спирала за Голяма Богородица от с. Дългоделци, Монтанско

Светлана Костова

Търсейки корените и значението на традиционните български символи, запазени в обреди и обичаи, шевици, народни тъкани и хлябове, запалих и моите близки с изследване на българската жива старина. В моя роден край – Северозападна България, все още има наследени традиции и обичаи, които се спазват, макар че останалите живи носители губят спомените си и няма на кого да ги предадат. Благодарна съм на моята леля Иванка Асенова Милева, пенсионирана учителка по литература и пазител на традициите, за всеотдайността и за това, че успя да издири информация за няколко обредни хляба от с. Дългоделци, Монтанско, които не са описани и публикувани никъде. Както разбирате, през XXI век това все още е възможно! Нужна е само любов и желание!

Сред това безценно народно наследство е обичаят да се прави пита за един от най-почитаните празници в българския народен календар – Голяма Богородица (15 август – Успение Богородично). Тя се меси и за здраве на хората, които имат за светец-покровител Св. Богородица.

Богородичната пита, информаторката[1] Танаска Илиева Горанова от с. Дългоделци, общ. Якимово, обл. Монтана, е правила за празника от младини. В по-късно време я е месила и за здраве на дъщеря си, чийто светец-покровител е Св. Богородица. Тя разказва, че на празника Успение Богородично се запалва свещ, която се закрепва върху питата, прекадява се с тамян, разчупва се на трапезата, като всеки трябва да си вземе парче от нея и да благослови Божията майка, а в случая и почитащата своя светец жена. Когато се празнува и светец, ако няма поканени чужди хора на трапезата, от питката се „подава” на три къщи, заедно с малко обредна храна за празника и евентуално носна кърпичка или някакъв друг малък дар. Това също се прави за здраве.

Хлябът за Св. Богородица от с. Дългоделци е квасен. Гладък отгоре, той има само една шарка и тя е тестена пръчка, увита около себе си, казано на съвременен език – спирала. Информаторката не е уточнила, в коя посока се върти витката, вероятно това не е било от толкова голямо значение или напредналата ѝ възраст ѝ е попречила да си спомни. По-важен обаче е самият символ.

Спиралата е двойствен символ, който еднакво е свързан и с живота, и със смъртта. Тук го виждаме именно в тази му двойственост. Голяма Богородица е църковният празник, честващ смъртта на Дева Мария, която била лека и красива като заспиване (успение).

Заспиването е приобщаване към Бога и спиралата в случая изразява пътешествието в лабиринта на отвъдния свят. В този аспект спиралата е символ на движение към Центъра, към мъдрост и просветление[2].

Но този сън е като дишането – вдишване – спиралата се прибира, издишване – спиралата отново се разширява. Всяко дихание се извършва в свой ритъм и амплитуда, а всеки сън ражда нови светове! Цикъл след цикъл! Точно като нишката, която изпридат всички богини и подобно на тях всички жени – нишка символ на самия живот и на съдбата. Нишка, която при предене се усуква и разсуква, която може да бъде пресукана на ляво или на дясно, да бъде продължена или прекъсната…

Спираловидни хлябове се месят от българките като „краваи” за Бъдни вечер, „кукли” за Тодоровден, „краваи” за Великден и Гергьовден, както видяхме и за Св. Богородица. Спирала като цвят в средата имат и обредни хлябове „Боговица” и „Светец” за празника св. Прокопи пчелар, „колачи” за Илинден, „Боговица”, „параклис” и „колак” за Архангеловден, „Боговица”, „богов хляб” за Никулден[3]. Всички тези празници са моменти на преход и имат двойнствен характер, изразен именно чрез спиралата.

Тази двойнственост на символа „спирала” маркира цикличността на творението. Краят винаги е ново начало и началото винаги има край.

Това е спиралата като израз на парадокса на изменчивата неизменност, възприемана като безкрайно движение и развитие.

И това е красивият, жизнеутвърждаващ смисъл на спиралата като символ на жизнена сила. Точно както завиването ѝ изразява и въртящия се небосвод в движение! Или пък галактиките, които съвременната наука успява да заснеме.

---

[1] Танаска Илиева Горанова от с. Дългоделци, общ. Якимово, обл. Монтана, родена 1935 г. през май 2017 г. на 82 г. Информацията е записана от моята леля Иванка Асенова Милева, р. 1943 г., дългогодишна учителка по литература, сега пенсионерка, понастоящем живуща в с. Дългоделци, обл. Монтана.

[2] Энциклопеддия символов, знаков, эмблем. Москва, Эксмо; СПб.: Мидгард, 2008, с.80.

[3] Вж. всички изброени в книгата на Маринов, Д. Религиозни народни обичаи. Т.I (2). София – Изток-Запад, 2003. 

Линк за цитиране: 

Костова, Светлана. Обреден хляб със спирала за Голяма Богородица от с. Дългоделци, Монтанско.  / Светото Писание на българите, https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2020/08/blog-post.html, <14.08.2020>

Текстът е публикуван и тук: 

Костова, Светлана. Обреден хляб със спирала за Голяма Богородица от с. Дългоделци, Монтанско. / в. Слово плюс, 28 януари - 3 февруари 2021, год. ХХIII, бр. 3/4, (1238), с. 6, ISSN 1310-9693, http://www.slovoplus.com/arhiv/11/sp_3-4-2021.pdf 

Великата Майка-Пчела и нейните деца

Великата Майка-Пчела и нейните деца - картина по народна везба 

от поли на женска риза от Скопска Блатия, ок. 1930 г. Британски музей. Худ. Светлана Костова.

https://www.etsy.com/listing/731816716/the-mother-bee-and-her-children-the

От дълбока древност сред старите цивилизации на Средиземноморието, Балканите и Мала Азия, Великата Богиня Майка в нейните проявления под различи имена и образи, е символично представяна като Царицата на пчелите. Вярвана като върховен Творец и Създателка, Тя е почитана и в ролята Ѝ на Родителка и Хранителка на живота.

Както е известно обаче, хората имат навика да отричат, разпъват и убиват боговете си. Всяка човешка цивилизация стига до момента да низвергне дори върховния Първоизточник и да въздигне човешкото същество като начало на всички начала. Разказват, че така се случило и в Алантида преди великата катастрофа. Хората въздигали храмове на самите себе си и там поставяли собствените си статуи, пред които се кланяли…

Това изображение от народна шевица от началото на 20 век, което пресъздадох, може да се тълкува по много начини. Един обаче за мен е неоспорим – това голямото е пчела - стилизиран, символичен образ, но все пак разпознаваем като пчела.

Забелязвате ли съпоставката, символизма на мащаба на изображенията? Тези двете човечета отстрани сме всички ние – мъже и жени, хора. Нейни деца, малки същества, родени и отхранвани от нея… Зависими от нея. Какво се случва, ако малките човечета убият своята майка?! Отговора сами си го знаете!

Светлана Костова

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/ 

FB page: @Svetoto.Pisanie.na.bulgarite 

Линк за цитиране: 

Костова, Светлана. Великата Майка-Пчела и нейните деца. / Светото Писание на българите., https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2019/12/blog-post.html,  <.8.12.2019 г.>

Този текст е публикуван и във в."Слово плюс", бр. 19 (1167), 6-12 юни 2019 г., с. 8, година XXIII, ISSN 1310-9693, http://slovoplus.com/arhiv/11/sp_19-2019.pdf

Обреден хляб за Никулден от Северозападна България

Обреден хляб за Никулден от Северозападна България,

носещ имената "Боговица" или "Св. Петка".

Омесила и заснела: Светлана Костова,

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/

Никулден е един от най-обичаните и почитани български народни празници. И днес почти всяко българско семейство тачи този ден по стародавна традиция независимо, дали има именник или не. Както отбелязва още в края на 19 век големият изследовател на българската старина Димитър Маринов, изглежда християнският светител Николай Мирликийски чудотворец е заместил във вековната народна памет и представа честването на някакво друго митическо и свръхестествено същество.

Неотменима част от най-големите народни празници като Бъдни вечер, Великден и Гергьовден са обредните хлябове. За празника на св. Никола няма специално предназначени хлябове, е установил Д. Маринов. Месят се такива, които срещаме на Бъдни вечер, "Рангеловден, на служба, на оброк и частен оброк, наречен параклис".

Големият изследовател в трудовете си подчертава, че обредните хлябове са "толкова важна и съществена част на обреда, щото без обреден хляб обред не може, жертвоприношението е без никакво значение и сила. Напротив, има случаи, когато обредът и жертвоприношението се извършват само с обреден хляб. Обредният хляб не е обикновен хляб, който се меси за катадневна храна. Той се различава от обикновения по начина на приготвянето на тестото, по формата си и по шарките, с които е нашарен." (цит. по Д. Маринов, Религиозни народни обичаи, т. I (2), С., Изд. Изток-Запад, 2003)

И така, скъпи жени, омесете хляб за празника и вложете в него своята "молитва, написана с тестеви символически белези". Изразете надеждите си за благоденствие, сила, живот, здраве, плодовитост, плодородие, любов!

Показаният тук Никулденски хляб се меси на доста места в Северозападна България, както посочва Димитър Маринов - в с. Ярловица, Ломско; в с. Ружинци, Карбинци, Медовница и Скомля, Белоградчишко. В с. Извор, Видинско се нарича "Боговица". В с. Раковица, Кулско пък наричат този хляб "Св. Петка" и го месят на Архангеловден. 

Името му "Боговица" и особено "св. Петка", както формата и начертанието му, подобни на Лазарските кукли за кумичене и Бъднивечерските краваи, според мен изразяват молитва за благоденствие, добър живот и любов, идващи от женската сила и женското начало, раждащо живот и възприемано от предците ни за носител на плодородие и изобилие.

Снимка и текст: Светлана Костова, 

Светото Писание на българите

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/ 

Линк за цитиране: 
Костова, Светлана. Обреден хляб за Никулден от Северозападна България. / Светото Писание на българите., https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2019/12/blog-post_6.html, <06.12.2019 г.>

Българските народни шевици в съвременния интериор

Много спорове се водят, как да живее и дали да се претворява в днешното време и със съвременни средства българската традиция, обичаите, носиите, шевиците, тъй като всички те са излезли от контекста на единното народно битие, начин на живот и мислене. 
Понеже вече не са същностна част от живота и най-вече от празника на хората, те се превръщат единствено в обект на естетическа или физическа ("битова") наслада. 
Затова има всякакви интерпретации, които варират от пошлост и безвкусица до истинско преклонение. 

Тук ви представям един чудесен пример, как добрият вкус е винаги модерен, независимо на колко години е и от коя епоха! 

Как красивото винаги е и стилно! 

А духът на българската традиция е жив - претворен, без да е накърнен!

Пердета в етно стил от стара градска къща, първата половина на ХХ век, Михайлова къща, РИМ-Монтана. 

Снимки и текст: Светлана Костова

Български символи на изобилието

"Превитото цвете" - символ на изобилието на живота 

"Изобилие" – картина по българска народна шевица от ръкава на женска празнична риза от Кюстендилско, 
19 век, акрил върху платно, худ. Светлана Костова

Сред българските народни шевици съществува един традиционен и може би характерен само за Балканите мотив с много варианти. Ще го откриете сред уникалните везби от Самоковско като централен мотив по ръкавите на годеници и невести. Често се намира и в редицата от избродирани елементи в края (ивата) на ръкавите на женските празнични ризи под основната композиция в пищните Дупнишки шевици, както в Самоковските и Ихтиманските. Може да го срещнете и в Кюстендилско или Разложко като двойно или четворно повторен мотив. Извезва се и върху сокаите – кърпи-украшения за глава на омъжените жени в Търновско, Габровско, Дряновско. Откриваме го и по ръкавите на сватбените ризи на невестите в Северозападна България. 

Навсякъде този характерен везбен орнамент прилича на цвете с голям плодник и чашка, ярко разцъфнало и приведено под тежестта на пищния си цвят. Това цвете изразява красотата на пролетта и младостта, на разцъфналата природа, но то преди всичко е обещание за богат плод и ново семе, което ще продължи цикъла на живота, който празнува чрез него.

Завиването на стъблото започва да оформя превитък, охлюв, „витка”, както я нарича народа - всъщност спирала, която е древен и свещен символ на човечеството за живота и цикличността на процесите на земята и в космоса.

Везба от ръкав на невестинска риза от с. Прогорелец, Ломско, втората половина на XIX век, НЕМ-БАН. 

Снимка: Светлана Костова

„Превитото цвете”, както си го наричам аз, е символ на самия живот, на неговото вечно възраждане чрез всяко ново раждане. То е и своеобразно Дърво на живота, в каквото се превръща всяка жена, в чиято утроба засятото семе узрява и се множи според рода си. Оформяйки по този начин цяла свята Градина, множеството и всяко поотделно от тези цветя-дървета-свещени утроби, пожелават плодовитост, изразяват плодородие и изобилие.

Светлана Костова

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/ 

FB page: @Svetoto.Pisanie.na.bulgarite 

Линк за цитиране: 
Костова, Светлана. Български символи на изобилието. "Превитото цвете" - символ на изобилието на живота. / Светото Писание на българите. https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2019/06/blog-post_16.html, <16.06.2019 г.>

Този текст е публикуван и във в."Слово плюс", бр. 21, 20-26 юни 2019 г., година XXIII, ISSN 1310-9693, http://slovoplus.com/

РИСУВАЧКАТА НА ШЕВИЦИ

От години живея живота си, като следвам мечтите и целите си. Правя това повече или по-малко успешно. Правя го, защото знам, че от този свят ще си тръгна само с онова, което душата ми е събрала, посяла, преживяла. 

Разбиранията и действията ми са приемани и подкрепяни, но понякога предизвикват гнева на хора, които обичат етикети, чекмеджета и ограничения. Благодаря на тези хора! Те ме карат да се разгръщам още повече и все по-малко да завися от тяхното мнение.

Написах този текст за себе си, пред себе си и в отговор на онези, които презрително ме наричат „Рисувачката на шевици”. Всъщност засега това е най-хубавото ми прозвище! Ще го нося с достойнство! 

Защото Рисувачката на шевици е художник по призвание и историк по образование. Посветила е последните 15 години на проучване на шевиците – етнографско, философско, културологично и семиотично изследване. Написала е стотици страници, които предстои да издаде в поредица книги.

Рисувачката на шевици знае какво прави! Тя ги издирва, събира, подрежда, класифицира. Рисувачката на шевици знае много добре, че рисуването на шевиците съществува поне от 2 века и е прието и до днес в теренното етнографско проучване, както и в научните трудове, независимо от развитието на фотографията.

Рисувачката на шевици ги рисува, за да ги изследва. Претворява ги с огромно внимание и уважение, защото иска да ги почувства, преживее и разбере с всичките си сетива. 

Рисува ги, защото те са стотици и хиляди. 

Рисува ги, когато не може да използва снимките, защото са малки, с недобро качество или няма разрешение за това. Рисувачката на шевици знае, че снимките, па били те и на народни шевици, си имат авторски права и те трябва да бъдат спазвани. Най-малкото се изисква разрешение от автора им за ползването или в някои случаи като с големи музеи – дори сериозно заплащане. 

Рисувачката на шевици не спира с рисуването на свещените композиции от празничните и невестински дрехи на своите пра-майки. Тя меси обредни хлябове и се учи да изписва Великденски яйца, защото те носят по свой начин същите символи от премените.

Рисувачката на шевици знае, че преди да станат шевици, тези свещени символи са били врязвани в продължение на хиляди години върху камъка, глината или дървото, изковавани върху метала, татуирани върху кожата, апликирани, изплъстявани или изтъкавани върху килими или елементи на облеклото. 

Апропо – малка справка – татуировки по кожата на жените със символи на кръст и негови производни като шевици се срещат чак до 20 век сред жените по западните Балкани вместо шевици – в Босна и Херцеговина например, срещат се и в Северозападна България и Македония. Моята баба имаше такава. Има ги и в Полша.

Снимка: Коев, Иван. Българска везбена орнаментика. София, 1951 г., с.15.

И тъй като рисувачката на шевици си вади хляба като художник и преподавател в областта на художествения текстил и плъстенето на вълна и има сериозни творчески постижения, освен това е майстор – член на Занаятчийската камара, тя знае, че преди 19 век и промишлената революция хората в умерените ширини не са разполагали с естествени багрила, с които да багрят растителните влакна коноп, лен, памук и прочие, от които създавали ризите си. Те не можели като в Индия или Югоизточна Азия да рисуват или щампират дрехите си със свещените изображения. Затова трябвало да ги украсяват с бродерия, но забележете – не с памучни конци, които нямало как да обагрят, а с конци и прежди от вълна и коприна – влакна с животински произход, които могат да се обагрят в безброй нюанси от местните растения със съответните закрепители.

Рисувачката на шевици се отнася към везбите на предците си с огромно уважение и пиетет, защото знае, че те са по-големи от нея и от всяка жена или мъж на тази земя, по-древни са от днешната човешка цивилизация и в тях е наследството ни. Тя ги възприема като свещени изображения – като икони и знае, че те са връзката ни с висшата сила - Първопричина за всичкото, което Е.

Рисувачката на шевици препоръчва горещо на всички, които претворяват свещените изображения на предците ни да правят това с уважение, с каквото трябва да се отнасят и помежду си, защото преди да се изживяват като творци на реалност, трябва да приемат и обичат другите като себе си. Защото шевиците ни ни учат, че не сме толкова различни помежду си, нито пък отделени от другите хора – наши сънародници, съседи на Балканите, в Европа, Азия и дори по света.

Светлана Костова – Рисувачката на шевици

https://svetlanaarts.blogspot.com/

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/