вторник, 25 декември 2018 г.

Кравай за коледарите от с. Дългоделци, Монтанско


Това е още един обреден хляб, за който научих от баба Таска (Танаска) Илиева, р. 1934 г. в с. Дългоделци, Монтанско* (за другия, който ми описа тя, може да прочетете тук: Нивата на живота, https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post.html)
Разказа ми за него през есента на 2018 г. Това е кравайче, предназначено за коледарите. Също не е описван досега от етнографите, макар да се срещат подобни по форма хлябове за Бъдни вечер в Северозападна България и други краища на страната, където тези традиции са запазени.

Шарките се нанасяли с цева – тръбичка, върху която се навива преждата за тъкане и се поставя в совалката. Цевата правели от растението „бучимиш”, каза баба Таска. 

Използването на уреди за ръкоделие за „писане” на обредните хлябове е често срещана практика. Свещената им, магична сила идва от предназначението им да създават материя, да пресъздават свещените символи и да ги въплъщават в дреха-космос, която се превръща в двойник на самия човек. Но тази магична мощ идва и от онази, която работи с тях - от силата, вложена у жената да създава, да ражда и поражда блага, от плодородието и изобилието, носени и предавани от майка на дъщеря. Тази свята роля на жената в тайнството на акта на създаването и въз-създаването на света в цикличното време на предците ни била осъзнавана и зачитана дори в най-строго патриархалния ред на някогашните българи. Затова не само дрехите с извезаните по тях символи, които обгръщали тялото на предците ни и били считани за техен двойник, но и тъканите за дома, които изпълвали жизненото им пространство, обредните хлябове за празник и смърт, глинените съдове, в които изпичали тези обредни хлябове - всички те били сътворявани от светите ръце на моми и невести.

Коледарчетата - момци и бъдещи женихи получавали тези кравайчета, които пресъздават момиче. Събирали ги в специална торбичка, но по-често били надявани символично на тоягите им. Затова и повечето обредни хлябове, предназначени за коледарите във всички краища на България били правени с дупка в средата. Символичното свързване на празно и пълно, на мъжко и женско, е достигането на цялост и пълнота в единство, което е условие животът да продължи да се поражда, ражда и възражда.

Светлана Костова


* Информацията е предоставена от Танаска (Таска) Илиева, родена през 1934 г. в с. Дългоделци, община Якимово, Монтанско, през 2018 г. на 84 г. 
Записът е осъществен на 28.10.2018 г., Петковден, на събора на с. Дългоделци от Светлана Костова в присъствието на дъщеря й Ангелина Илиева, леля ми Иванка Асенова Милева и съпругът ми Николай Георгиев.

Линк за цитиране: 
Костова, Светлана. Кравай за коледарите от с. Дългоделци, Монтанско. / Светото Писание на българите.,

понеделник, 24 декември 2018 г.

„Както се сее житото” - хляб Света Богородица за Бъдни вечер



Свързвам Бъдни вечер с аромата на хляб и слама. Много хляб. Шарен хляб. Хляб молитва и благословия!

Празнувахме Рождество на село при баба и дядо. Празнувахме го малко тайно, защото беше забранено в онзи период. Беше не просто тайно, а тайнствено и романтично. Не само заради забраните. Романтиката идваше от седенето на пода върху разпръсната слама от жито, която покривахме и върху нея подреждахме трапезата. Простичка, с постни ястия, които баба ми приготвяше с голямо умение. Главните герои на тази импровизирана маса-нива бяха изрисуваните хлябове, омесени от баба. Докато тя, макар и уморена, не спираше да шета, дядо ни обясняваше, за какво е наречен всеки хляб, с каква молба към Бога и Богородица е изпълнен.

После всички запалвахме восъчни свещици, а той произнасяше молитви и прекаждаше трапезата с тамян. Поставяше три горящи свещи на каната с вода, на тази с виното и на главния хляб на празника. След това всички сядахме на така осветената трапеза на пода върху сламата, като в яслата, в която се родил Младенеца. Дядо разчупваше и ни подаваше по залче от една малка питчица, наречена „мълчанка”. Трябваше да изядем залъка в пълно мълчание и с благоговение, като по този начин се причастявахме всички заедно в това тайнство. Миниатюрното кълбовидно хлебче беше посветено на Божията майка, която беше пазила тайната за живота, който растял под сърцето Ѝ. Всъщност първото парченце от хлебчето се оставяше на иконата за здраве и лек през годината. После дядо като глава на семейството отчупваше по парче от всеки омесен хляб като благославяше да се роди, да има, да сме живи и здрави, да е пълна къщата, да сме щастливи. Вземаше едно специално хлебче, наречено „бъчвата”, отрязваше „канелката” ѝ и там наливаше вино, което трябваше да прелее, а всички благославяхме.

Ние децата тръпнехме в очакване вечерята да свърши по-скоро, защото следваше най-вълнуващата част – боричкането в сламата, в която имаше 33 бели парички, които трябваше да намерим. Докато търсехме „сребърниците”, сламата хвърчеше до тавана и всички се превръщаха отново в деца…

Припомнях си с носталгия тези вълшебни незабравими мигове и в разговор с моята вече остаряла леля заговорихме за обредните хлябове. В яркия филм на детството някои бяха избледнели, а други помнех като сега. Та моята леля Иванка Асенова Милева, пенсионирана учителка по български език и литература, р. 1943 г.*, сестра на майка ми, за да ми припомни обредните хлябове за Бъдни вечер на моето семейство, ми ги нарисува. Може да ги видите на снимката тук. Най-важният, главният хляб за празника, който странно бях забравила, дори ми омеси. Точно тази пита носи забележителното име Света Богородица!

И така, селото е Дългоделци, община Якимово, Монтанско. Годината 2018. Хляб с кръгла форма, наречен Св. Богородица, отгоре с древния символ свастика и два цвята, продължава да се прави от някои местни хора за Бъдни вечер. Не ми е известно този хляб да е описван досега от изследователите, както и други обредни хлябове от същото село, които изнамерихме с леля ми. За хляба, наречен Света Богородица, получихме потвърждение и от Лидия Овчарова, р. 1933 г. в с. Дългоделци. Тя ни разказа, че някои хора от селото го месят освен на Бъдни вечер и за празнуване на светец-покровител, какъвто в този край има почти всеки.

Този уникален хляб е квасен, както повечето обредни хлябове в българската традиция. Основният символ върху хляба Света Богородица е свастиката. В центъра ѝ има спирала - „охлюв”, както я нарече по старовремски леля ми. Всъщност този охлюв се изобразява по-често не като гладка спирала, а назъбен – с листенца като цвете. Освен големия „цвет” в средата на кръста, има още едно по-малко цветче в лявата горна четвърт на свастиката. Посоката на завитите ѝ краища е „както се сее житото”, каза леля ми – както дясната ръка замахва широко отдясно наляво и пръсва посева на нивата. 

Останах изумена! Преоткрих за себе си в традициите на собствения си род нещо, което вече бях разбрала от праисторическите факти, от шевиците на българките от по-ново време, но и от снимките на галактики. Уверих се, какво са славели преди много хилядолетия жителите на всички континенти и всички раси, включително и предците ни, живели по днешните български земи. Прекланяли са се пред Онази, която ражда нови слънца, защото самата Тя е слънце. Пред Тази, която славят на Коледа с името Божя майка. И Онази, чийто символ е огнището, святата Утроба, от която се ражда светлината и на която от незапомнени времена жените по тези земи принасят своите молитви под формата на свещен хляб. Великата Майка, вярвана от древните като върховен Творец, и Божествената Родителка – Света Богородица – всички тези свети образи, са почитани до ден днешен с един свещен символ – свастиката, отхвърлена и поругана, но вечно жива!



Светлана Костова


* Информацията е предоставена от сестрата на майка ми, моята леля Иванка Асенова Милева, родена през 1943 г. в с. Гомотарци, Видинско. Завършила висше образование Българска филология, дългогодишна учителка по български език и литература в гр. Монтана, сега пенсионерка. От 1997 г. година живее в с. Дългоделци, община Якимово, Монтанско.  

Записът е осъществен на 26.02.2017 г. в с. Дългоделци от Светлана Костова в присъствието на съпруга й Кирко Трифонов Милев и съпругът ми Николай Георгиев.



Линк за цитиране:
Костова, Светлана. „Както се сее житото” - хляб Света Богородица за Бъдни вечер. / Светото Писание на българите. https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_24.html, <24.12.2018 г.>

петък, 21 декември 2018 г.

Игнатски хляб с плетеница


Омесих този Игнатски хляб за празника, защото се впечатлих от начертанието му. Точно, както преди повече от век се е впечатлил големия изследовател на българските традиции Димитър Маринов. Показали му го в с. Конак, Търговищко. Кадели го и го ядели за здраве и берекет. Върху този „особен” хляб, както го нарича и видния наш етнограф, има плетеница от две пръчки.

Подобни обредни хлябове имат дълговечна традиция на пресъздаване. При тях няма волности и лично творчество. Стародавните символи, макар и непонятни вече за българите от XIXXX век, се пресъздавали точно такива от незапомнени времена. Защото традицията повелявала! Докато го месех, се опитах да го разбера. Молех се и изричах на глас благословиите си, които исках да вложа в него. Като изследовател на корените ни, но и като човек от 21 век получих своето разбиране.

В плетеница сплитат ръцете си на моминското хорото.
Плетеница е женското сватбено хоро.   
Плетеници са косите на невестата, сплитани от нейните дружки в деня на сватбата.
Като нишки на живота се оплитат женските коси, ръце, крака със слово и в ритъм. Тези нишки се вплитат една в друга в пъстроцветната тъкан на живота, която също има своя ритъм и мелодия.
И непроявеното става проявено!
Словото става плът, а душата облича своята земна дреха!
За да пребъде Животът!

Светлана Костова


Линк за цитиране:
Костова, Светлана. Игнатски хляб с плетеница. / Светото Писание на българите. <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_21.html> , 21.12.2018 г.

четвъртък, 20 декември 2018 г.

Полезник за Игнажден – благословия за Младата година


На 20 декември предците ни чествали един голям празник, наричан Игнажден, Еднажден, Идинак, Поляз. Този ден църквата счита за предпразненство на Рождество Христово. Старите българи пък го празнували като Нов ден, Млад месец, Млада година, т. е. начало на Новата година.

Всичко, което правели хората на този ден било свързано с техните пожелания и наричания за идната година, с полагането на новия житейски цикъл на хора и природа. Така народното вярване установило, колко важни са за бъдното, не само собствените ни мисли, думи и действия, но и на всичко останало, което ни заобикаля – човешкия колектив и животните. Затова някога навсякъде сред българите на този ден съществувал обичаят наричан с имената „полезник”, „сполезник”, „полязник”, „поодняк, „поожняк”.

За него големият български изследовател на народния живот и вяра Димитър Маринов пише, колко важно било, кой ще влезе пръв на тоя ден в къщата. Тази древна вяра в добрата или лошата среща като определяща за цялата идна година, е създала куп интересни обичаи и обредни действия, съпътстващи празника. За да не оставят на съдбата и случайността посещението на сполезника в дома им, предците ни калесвали (канели) за споход човек, който бил смятан за добър, достоен и носещ късмет на домашните и изобилие на семейството. Облечен празнично, сполезникът (спохожняка, полязника) идвал рано, рано в къщата, където бил поканен като скъп гост. Преди да прекрачи прага, взимал една шумка (пръчка от дъбово дърво) и тогава влизал с поздрав: „Хайде, нека ви е честита младата година!” Отивал право при огнището, свалял капата си, прекръствал се и започвал да разбърква с клончето огнището, като по този начин разгарял огъня. Тогава изричал своите слави (благословии): „Колкото искрици, толкова пиленца, шиленца, яренца, теленца, жребенца, дечица, а най-вече мед и масло и бяла пшеница по сираци, сиромаси и по цял народ!” По време на тия благословии всички домашни стоели прави около него с благоговение, мъжете гологлави, а жените с кръстосани ръце и на всяка слава викали: „Амин, дай Боже!”

Дъбовата пръчка оставял край огнището, където стояла до Водици (5 януари). После полезникът сядал за известно време край огнището, давали му в ръцете решето, пълно с пшеница, а около него посипвали боб, леща, орехи, семе от гръсти (коноп) и др. После полезникът ходел по цялата къща и сеел символично, като пак благославял: „Да се роди, дето рало ходи; дето ходи и не ходи!”, а всички отговарят: „Амин, дай Боже!”

Понякога полезникът бил случаен човек или дори животно. Децата и животните били считани за добър споляз. Били черпени и дарувани със специално омесени обредни хлебчета, намазани с мед – „кукла” (плетеница) за момиче и кравайче (кръг) за момче.

На много места на Игнажден жените месели и специални хлябове, които се кадели и ядели от цялото семейство и домашните животни за здраве и берекет.
Светлана Костова

Използвана литература:
Маринов, Димитър. Религиозни народни обичаи. Избрани произведения в 5 тома. Т.I (2). Съст. и ред. Маргарита Василева. София : Изток-Запад, 2003, ISBN 954-8945-44-4

Линк за цитиране: Костова, Светлана. Полезник за Игнажден – благословия за Младата година. / Светото Писание на българите. <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_20.html>  , 20.12.2018 г.

понеделник, 17 декември 2018 г.

За звездите и хората

Картина по българска народна шевица от Дупнишко от 19 век,
рисувана коприна. Художник: Светлана Костова
Старите българи вярвали, че когато Господ е направил човеците, направил и звездите. 

А когато се ражда човек, веднага се появява и звездата му на небето, отиде ли си човек – угасва звездата му. 

Излиза, че някогашните българи вярвали, че са звездни хора! 

Светът им не се ограничавал в рамките на земята, а се простирал до големия космос, до небето, което казват, някога можело да се достигне с ръка и където греели звездите, и живеели Господ и ангелите. 

Видно е, че предците ни помнели и свято тачели небесния си произход! 
Те знаели, че са „от Бога човеци” и искали всичко в живота им „да е от Бога”. 
Разказвали помежду си тази история, „изписвайки” я върху хлябовете за празник, шевиците, тъканите за дома. Изпявали я в обредните песни, изигравали я в хората си, описвали я в приказките край огнището…

Светлана Костова


Линк: Костова, Светлана. За звездите и хората. / Светото Писание на българите. <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_17.html>, 17.12.2018 г.

неделя, 16 декември 2018 г.

ПРИКАЗКА ЗА СЪТВОРЕНИЕТО


Картина рисувана коприна по българска народна везба от ръкав на женска риза
от Дупнишко от 19 век. Художник: Светлана Костова
Живяло едно време едно малко момиче на една прекрасна земя.
Растяло малкото момиче волно като птиче. Растяло, обградено с обич, като цветето в малката градинка, за която се грижело. Растяло, окрилено от красотата на родната природа, от багрите на Небето, Слънцето, Земята и пъстроцветния Живот, които го обгръщали ласкаво като бащина риза в рождението, като майчина кърпа в кръщението. Тези багри преливали от всяка вещ в дома, сътворена от предците с любов, за да изпълни с Любов пространството на нашия живот.
            И така един ден, неусетно и естествено като самия живот, малката детска ръчица започвала сама да съзидава, да твори Красота, да преумножава Любовта. Грижливо напътствана от баба или мама, тя усвоявала езика на символите и багрите, за да разкаже на живота своята мечта. Да го възхвали и опази – него – вечния Живот – тук, сега и завинаги, на тази прекрасна Земя.
Ден след ден девойката с трепетни пръсти извайвала образите по своята сватбена премяна. Образи на дом, съграден от червените краски на любовта и живота, ограден и защитен със златните лъчи на Божествения Благослов, обграден от райска градина, преливаща от цветове, в която всичко расте, пуска филизи, цъфти и връзва прекрасни плодове и семена. Всички сезони – природни и житейски. Заедно и едновременно. Начало и край. Безкрай. Живот вечен.
Изписвала с конеца в багри и образи женската ръка дрехите, забрадките, престилките, чергите, килимите, халищата, покровите. Изпълвала като с писмена, книгата на своя живот. Всяко листенце, цветче или клонче, всеки филиз или плод, всяка шарка, мотив или цвят, заедно и поотделно, като слово в книгата на живота, като песен, като молитва, описвали стремленията на една човешка душа към щастие, въжделенията за любов и пожеланията за благоденствие.
Слово - възхвала на живота във величествената симфония на битието.
Слово в защита на светлината, творяща живот.
Благослов.
И словото стана плът...

Светлана Костова

Линк за цитиране: 
Костова, Светлана. Приказка за Сътворението. / Светото Писание на българите. <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_16.html>
 

събота, 15 декември 2018 г.

Картини по български народни шевици в изложба на Светлана Костова, наречена Светото Писание на българите

https://lanaart.etsy.com


От края на септември до средата на декември 2018 г. в Исторически музей - Дупница се състоя авторска изложба на Светлана Костова, наречена "Светото Писание на българите" с картини по български народни шевици.

В експозицията участваха и плъстени произведения на авторката - килими, картини, пана, шалове, чанти и украшения от плъстена вълна - модерни изделия, създадени чрез една хилядолетна техника.

Откриването на изложбата "Светото Писание на българите"  на 27 септември 2018 г. беше старт на проекта на музея "Да везем като баба! Възраждане на Дупнишката шевица".






Картините са вдъхновени от българските народни везби, които произхождат най-вече от района на великата свещена Рила планина - Дупнишко, Самоковско, Ихтиманско и Разложко.




По време на откриването на изложбата авторката сподели, какво я вдъхновява и мотивира да претворява българските народни шевици и техните най-впечатляващи образци в лицето на Дупнишката везба. 

Светлана Костова е посветила последните 15 години на пресъздаването на български традиционни шевици и тъкани, за да разбере техните символи и послания. 
Тези проучвания раждат в периода 2006-2018 г. няколко самостоятелни изложби плъсти, рисувана коприна и живопис. През 2006 г. участва в няколко общи проекта, а през 2007 г. открива самостоятелна изложба „Градините на Любовта” с картини по мотиви от български народни шевици в Националния Етнографски Музей в София, през 2008 г. и в Градска Художествена галерия „К. Петров” - Монтана. През 2012 г. е изложбата й „Земя на мечти” в Исторически музей – Ботевград, а през 2013 г. в галерията на Радио Варна, както и в други частни галерии в София и страната, където показва различни произведения художествен текстил и картини. През 2018 г. тази тема продължава и се доразвива в изложбата "Светото писание на българите" в Исторически музей – Дупница. 

Споделеното от нея знание за символиката на българската везба може да чуете и видите в този запис на откриването на изложбата "Светото Писание на българите в Исторически музей - Дупница:



или може да прочетете в статията: "Дупнишката шевица – вдъхновител за изложба на художничката Светлана Костова" на Деметра Андонова за Камертон нюз.





Още интересни изводи за символиката и значението на българските народни шевици, може да научите от участието на Светлана Костова в предаването "Добър ден с БНТ2" с водеща Тони Рапонскаhttps://www.bnt.bg/bg/a/dobr-den-s-bnt-2-22092018




Изложбата "Светото Писание на българите" предстои да бъде обогатена с нови картини и произведения на художествения текстил - плъсти и рисувана коприна, които ще бъдат показани и в други градове на страната през 2019 г.


https://lanaart.etsy.com



Светото Писание на българите - блог за български традиции и обичаи, 
символи и значение на шевици, обредни хлябове, песни

петък, 14 декември 2018 г.

НИВАТА НА ЖИВОТА

Обреден хляб - пита за Бъдни вечер от с. Дългоделци, Монтанско.
Омесила и заснела: Светлана Костова
Научих за тази пита през есента на 2018 г. от една веща бабичка – от онези, за които преди повече от век Димитър Маринов пише, че били пазителки на вярата и народните обичаи, и знаели какво, кога и как! Баба Таска (Танаска) Илиева на 84 г. от с. Дългоделци, Монтанско* ми разказа, че в тяхната фамилия сред многото обредни хлябове месени за Бъдни вечер, това бил основният. Нарече го дори „старовремски”.

Шарките върху питата нанасяли с цева – тръбичка, върху която се навива преждата за тъкане и се поставя в совалката. Цевата правели от растението „бучимиш”.
Използването на уреди за ръкоделие за „шарене” на обредните хлябове не е случайно. За тях пак пише големият български изследовател на „живата старина” Д. Маринов. Аз бих добавила, че свещената им, магична, творяща същност идва от онази, която работи с тях - от силата, вложена у жената да създава, да материализира, от плодородието и изобилието, носени и предавани от майка на дъщеря. Тази свята роля на жената в тайнството на акта на създаването и въз-създаването на света в цикличното време на предците ни била осъзнавана и зачитана дори в най-строго патриархалния ред на някогашните българи. Затова не само дрехите с извезаните по тях символи, които обгръщали тялото на предците ни и били считани за техен двойник, но и тъканите за дома, които изпълвали жизненото им пространство, обредните хлябове за празник и смърт, глинените съдове, в които изпичали тези обредни хлябове - всички те били сътворявани от светите ръце на моми и невести.

Като се замислих, какво ли изразява тази пита за Бъдни вечер, месена някога по дълговечна традиция в моето с. Дългоделци, осъзнах, че тя ми прилича на засята нива или на слънце. Знам, с каква отговорност и с какво благоговение някога баба ми месеше хляб и как наричаше за здраве, плодородие и изобилие онези „изписани” с образи Коледни хлябове – къщата с хората и кучето, кошарата с различните животни, градината, нивата с кръстците-снопи, лозето, бъчвата.

Осъзнах, че главният хляб за Рождество, за който ми разказа баба Таска прилича на нива, но по-различна от онази с житото, която пресъздава друга Коледна погача. Нива като тази, за която се пее в коледарската благословия:

„Тък, тък, тък!
Да се роди, да се роди,
Дека рало ходи:
Дека ходи и дека не ходи.”
Пита-нива - символ на самия живот, където посяваме своите намерения, мечти, (по)желания, молим се за тях, подхранваме ги с внимание и чувства, отглеждаме ги, жънем реколтата и пак засяваме! Цикъл след цикъл! И живот след живот! Докато свят светува!  
Засейте си Нивата! Омесете си този Рождественски хляб! Всяко кръгче, което поставяте отгоре му, притискайте като семенце в земята и наричайте да покълне с вложеното в него пожелание! Да покълне, да се роди, да порасте, да върже и да пребъде в новото семе! И така цикълът да продължи!


Светлана Костова

* Информацията е предоставена от Танаска (Таска) Илиева, родена през 1934 г. в с. Дългоделци, община Якимово, Монтанско, през 2018 г. на 84 г. 
Записът е осъществен на 28.10.2018 г., Петковден, на събора на с. Дългоделци от Светлана Костова в присъствието на дъщеря й Ангелина Илиева, леля ми Иванка Асенова Милева и съпругът ми Николай Георгиев.


Линк за цитиране: 
Костова, Светлана. Нивата на живота. / Светото Писание на българите., 
<https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post.html>, 14.12.2018 г.;

Статията е публикувана и във в."Слово плюс", бр. 44/18-31 декември 2018 г., с.4
ISSN 1310-9693, <http://slovoplus.com/arhiv/11/sp_44-2018.pdf>