Полезник за Игнажден – благословия за Младата година

На 20 декември предците ни чествали един голям празник, наричан Игнажден, Еднажден, Идинак, Поляз. Този ден църквата счита за предпразненство на Рождество Христово. Старите българи пък го празнували като Нов ден, Млад месец, Млада година, т. е. начало на Новата година.

Всичко, което правели хората на този ден било свързано с техните пожелания и наричания за идната година, с полагането на новия житейски цикъл на хора и природа. Така народното вярване установило, колко важни са за бъдното, не само собствените ни мисли, думи и действия, но и на всичко останало, което ни заобикаля – човешкия колектив и животните. Затова някога навсякъде сред българите на този ден съществувал обичаят наричан с имената „полезник”, „сполезник”, „полязник”, „поодняк, „поожняк”.

За него големият български изследовател на народния живот и вяра Димитър Маринов пише, колко важно било, кой ще влезе пръв на тоя ден в къщата. Тази древна вяра в добрата или лошата среща като определяща за цялата идна година, е създала куп интересни обичаи и обредни действия, съпътстващи празника. За да не оставят на съдбата и случайността посещението на сполезника в дома им, предците ни калесвали (канели) за споход човек, който бил смятан за добър, достоен и носещ късмет на домашните и изобилие на семейството. Облечен празнично, сполезникът (спохожняка, полязника) идвал рано, рано в къщата, където бил поканен като скъп гост. Преди да прекрачи прага, взимал една шумка (пръчка от дъбово дърво) и тогава влизал с поздрав: „Хайде, нека ви е честита младата година!” Отивал право при огнището, свалял капата си, прекръствал се и започвал да разбърква с клончето огнището, като по този начин разгарял огъня. Тогава изричал своите слави (благословии): „Колкото искрици, толкова пиленца, шиленца, яренца, теленца, жребенца, дечица, а най-вече мед и масло и бяла пшеница по сираци, сиромаси и по цял народ!” По време на тия благословии всички домашни стоели прави около него с благоговение, мъжете гологлави, а жените с кръстосани ръце и на всяка слава викали: „Амин, дай Боже!”

Дъбовата пръчка оставял край огнището, където стояла до Водици (5 януари). После полезникът сядал за известно време край огнището, давали му в ръцете решето, пълно с пшеница, а около него посипвали боб, леща, орехи, семе от гръсти (коноп) и др. После полезникът ходел по цялата къща и сеел символично, като пак благославял: „Да се роди, дето рало ходи; дето ходи и не ходи!”, а всички отговарят: „Амин, дай Боже!”

Понякога полезникът бил случаен човек или дори животно. Децата и животните били считани за добър споляз. Били черпени и дарувани със специално омесени обредни хлебчета, намазани с мед – „кукла” (плетеница) за момиче и кравайче (кръг) за момче.

На много места на Игнажден жените месели и специални хлябове, които се кадели и ядели от цялото семейство и домашните животни за здраве и берекет.

Светлана Костова

Използвана литература:

Маринов, Димитър. Религиозни народни обичаи. Избрани произведения в 5 тома. Т.I (2). Съст. и ред. Маргарита Василева. София : Изток-Запад, 2003, ISBN 954-8945-44-4

Линк за цитиране: Костова, Светлана. Полезник за Игнажден – благословия за Младата година. / Светото Писание на българите. <https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2018/12/blog-post_20.html>  , 20.12.2018 г.