Българските народни шевици – символика, традиция и пресъздаване

Везба от ръкав на женска риза от Дупнишко, XIX в.

Отдавна се каня да напиша мнението си по въпроса за "авторските" шевици по български народни мотиви, защото виждам напоследък, как доста хора буквално безобразничат с тях - опростяват ги, махат елементи и символи, цепят ги, делят ги, като обръщат едната половина, за да махнат другата и да ги  направят симетрични (кой знае защо?!) или взимат отделен мотив/мотиви и го превръщат в безсмислен орнамент. Списъкът е тъжно дълъг... И всичко това, за да яхнат вълната на популярността, печалбата или кой знае още какво.

Българските народни везби, особено онези сложните, пищните, на които се възхищаваме, са част от ритуално облекло - празнично, сватбено, което е неделима част от обичаите, обредите и вярванията на предците ни, които са едно цяло. Тези везби не са просто декорация на дрехите, те са свещени символи за това кои сме и какви сме! Достигналите до нас носят символи и композиции, които откриваме в артефакти отпреди хиляди години по същите тези земи, които населяват днешните българи и техните съседи. Защо? Защото са свято пазени и предавани! Защото дори да е забравен смисълът им, символите са предназначени да ни свързват чрез невидими сетива с онова, което наричаме Дух или Бог.

И не, те не са измислени от конкретни жени! Символите никога не са измислят от конкретни хора - така смятат всички учени семиотици, философи, културолози, изследователи на религиите. 

Образите, които символите се стремят да изразят, имат дълбок и всеобхватен смисъл. Чрез тях хората търсят път към сложното духовно общуване. Затова символът никога не е само форма. „Той не може да се създаде изкуствено или да се измисли от отделна личност, да бъде лично отношение или приумица.”[i] 

Тези символи и знаци дори не са само български - ще ги срещнете по цял свят, особено в Европа и Азия.

Преди да станат везби по дрехите тези символи и композиции от символи са изсичани в камъка, врязвани в глината, издълбавани в метала, рисувани по човешката кожа, изтъкавани по дрехи и килими, изобразявани върху накити и т.н. Това може да се проследи поне 7-9000 години назад по целия свят!

Кой ги е измислил тогава, питате!? 

Може би наистина Бог ги е вложил в сърцата ни!

Защото, както всяка религия, философска школа или истинска древна мъдрост на тази земя казват:

„Кой вложи мъдрост в сърцето или кой даде смисъл на разума?“

 (Книга на Иова, 38:36)

                    „Понеже Бог е, който „тури окото Си на сърцата им, 

        за да им покаже величието на Своите дела...“ 

(Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов 17:7)[ii]

Само не се заблуждавайте за цветенцата, клонките и дръвчетата по премените на българките от старо време! Те не са само за красота!  Не виждате ли в тях закономерностите? И на чия фигура приличат? Какво славят? Шевиците по премените на българките, тъканите им, шарките по хлябовете, дърворезбите, символите в приказките, песните и легендите не са "битови" работи, те не са създадени за ежедневието и работния делник, а са свещени изображения и символи за празника, предназначени за едно по-високо от битовото състояние - състояние на духа на човека, който "не само за един хляб живее"!

            Темата е необятна - за цяла книга и такава скоро ще издам.

Сега обаче, за онези, които не се доверяват на това, което казвам, в подкрепа на мнението си, искам да цитирам д-р Анита Комитска, виден наш учен етнолог: 

        "В патриархалния свят на българите съществуват строги повели по отношение на облеклото. Векове наред хората носят своите одежди така, както са се обличали техните предци, без да добавят или изменят нещо. Тази рутина определя съставните части на носията, начините на украса и на носене на дрехите; на намотаване на пояса; сресването на косата и сложното невестинско забраждане; накитите и обуването; дрехите, които да носят младите и старите, момите и ергените, сгодените и венчаните, облекло за делник, празник и погребение и т. н. Когато в началото на ХХ в. Брейлсфорд посещава Македония, той отбелязва: „… облечени са в носии, които едва ли са претърпели някакво изменение, откак първите славяни са нашествували Балканите… Всяко село бродира по свой начин красивата дреха и от червената или черната бродерия може да научите все, що е нужно да знаете за тази, която я носи. Можете и да познаете от кое село е тя. Тя се е облекла както са се обличали майка й и бабите й през цели поколения и нейната вярност към традицията прогласява, че тя никога не е искала новост или нововъведение, нито въставала против благоприличието и еднообразието на нейната участ…Човек не иска да вярва, че това са хора от днешно време и ходи между тях  като през алеи на божества и мумии в некой голем музей…” Тази преданост към традицията е част от колективистичния дух на българския селянин. По този повод Иван Хаджийски пише: ”…Външните белези на личността тогава не само не служеха да я подчертаят, да я изтъкнат, да я отличат, но напротив, служеха окончателно да я оприличат на цялото. Всеки се стрижеше, носеше, обличаше съобразно с важащия тип „както всички хора”… старата жена трепереше да не направи нещо в облеклото си, което да я отличи от другите...”[iii]  

Повечето български етнографи подчертават в проучванията си, че всичко в традиционното облекло било строго регламентирано по вид, пол, възраст. Шевици, тъкани, техники на изработка, символи, имали свой канон във всяко село и дори в отделни родове. Този строг регламент какво, кога и как се шие, везе, тъче, носи, не разрешавал да се възпроизведе някаква шевица, просто защото е по-красива![iv]

До сватбата си българката трябвало да направи даровете, които тя подготвяла за свекъра, свекървата, деверите, зълвите и т.н., също така три-четири ката дрехи за бъдещия си съпруг и поне толкова за себе си, съобразявайки се с канона – за всяка възраст съответния комплект. Невестата другоселка задължително трябвало да приеме носията на селото, в което отива да живее.  Затова и „жена, която се омъжвала извън селото, била оплаквана. Както казва социалният психолог Иван Хаджийски, „животът извън селото е живот в чужбина”. Булката отивала с приготвения от нея чеиз, но той не се вписвал на новото място, тъй като костюмите, приготвяни от нея през годините, били различни по състав, шевици, тъкани. Тя нямала време да приготвя нови дрехи, тъй като през година-две раждала, и в същото време от сутрин до вечер работела на нивата, и оставала изолирана, не се вписвала в контекста на новото си село.”[v]

„Носията е цяла вселена, със свой специфичен език, свой смисъл”[vi], казва етнологът доц. Ганка Михайлова.

Макар и „изгубени в превода” на този език и смисъла му днес, и за незапознатия съвременен наблюдател е очевидно, че мотивите на българските народни шевици, празнични хлябове, обреди, песни и традиции разкриват древни представи за света и човека. Същото подчертават и някои от изследователите. Специално за облеклото в неговата комплексност от символи и знаци, се отбелязва, че то е „свято, така както са свети домашният олтар, огнището, гумното, земята, храма”, а създаването на традиционната празнична носия съпоставят „с акта на сътворението на света в митичното претворяване на хаоса в космос, на природата в култура”[vii].

******

        Когато говоря за хилядолетната приемственост и устойчива употреба на символите и композициите на везбите, тъканите, обредните хлябове, песните, обичаите, винаги се намира някой революционно мислещ съвременник, който опонира, че промени са се случвали и се случват. 

Никой не отрича еволюцията и промените, но в българската традиция те са избягвани съвсем съзнателно. Всички изследователи на българската старина още от големия Димитър Маринов до съвременните учени подчертават това.

Когато в края на XIX век и началото на ХХ традиционното общество започва да се руши под натиска на индустриализацията и капитала, тези промени стават по-осезаеми и бързи. Войните също преобръщат света на българите и рушат вековните традиции, морал и вярвания на хората от традиционните общества навсякъде по света. Индивидуализмът, егоизмът, съперничеството са само малка част от разрушаването на традиционните общности, където важно е било цялото, а не единицата и където съзнанието на индивида функционирало като част колектива – както при пчелите и кошера. 

Везба от ръкав на женска риза от Дупнишко
от XIX век

Рисунка на везба от ръкав на женска риза
от Дупнишко от 30-те години на ХХ век

Ценностите се променят, променят се и шевиците, тъканите, мотивите започват да се смесват и да губят сакралната си значимост, докато накрая дори изчезват. Особено силен е този процес през 20-30-те години на ХХ век, когато от една страна традиционната селска среда губи опората си, а градската интелигенция се втурва да спасява българското художествено наследство. За промените и тяхната същност от този период мога да ви приведа един пример с една невероятно красива и изпълнена със символи везба от ръкав на женска риза от Дупнишко от XIX век[viii]. През 30-те години на ХХ век същата везба върху ръкав се превръща в едно опростено, бих казала осакатено свое подобие, което поне е запазило свещената си композиция, но е загубило многопластовото си значение. Втората бродерия от ръкав е рисувана от мен като копие въз основа на снимка, която нямам право да ползвам. Оригиналната шевица е притежание на съвременна везбарка от Пловдив.  
Гледайки двете композиции сами преценете, какви щети нанася намесата в българските народни шевици и опростяването им!

    В наше време „авторските” „дизайнерски” напъни отиват много по-далеч! Взема се оригинална стара българска народна везба. Със снимкообработваща програма се срязва наполовина. Запазва се само едната половинка, другата се отхвърля като ненужна. Запазената половинка се обръща огледално и се залепя към съм себе си като така се изтъква нейната симетричност. След това кощунство се заявява, че имаме „авторска” шевица… Ще спра до тук с употребата ѝ! 

Везба от ръкав на женска риза от Дупнишко
от XIX век

"Авторско" "дизайнерско" манипулиране
на българска народна шевица, 2017 г.

Там е работата, че симетрията в българските народни шевици е относителна и се избягва съзнателно. Нито цветово, нито композиционно детайлите в шевиците на българките са симетрични, въпреки че на пръв поглед може да не забележите това. Може би най-точно е да се определят с оксиморон като „симетрично-несиметрични”. Една от причините за това е търсенето на движение, ритъм, присъщи на всичко в нашия свят и живот, на нашия свят, а симетрията е съвършена, но символ на покой, на света на отвъдното. 

По-лошото от „съвременния поглед” към българското наследство обаче е, че срязването и променянето на шевицата я е осакатило безвъзвратно и е загубен нейният свещен смисъл на Дърво на живота. Ако се вгледате внимателно и особено, ако претворите тази древна везба ще разберете за какво говоря.

Мога малко да ви подскажа:

„Чудно дърво чудновато,

вършето му дур до небо,

сълпето  му дур до земи,

листата му маламени ,

род родило две ябълки...

Щото било чудно дърво,

Оно било тежка сватба,

щото било две ябълки,

оно било до два млади,

до два млади под два венци...“[ix]

Ще повторя отново, че шевиците на древните са символи, а не художествени приумици на отделни индивиди, родове или дори на цели народи. Те нямат приложно-декоративна насоченост, макар че украсяват дрехите на предците ни. Тяхната роля е да предават информация и да въздействат на съзнателно и подсъзнателно ниво. Това не са "битови" украси на предмети. Подобни шевици са от невестинските премени на българките, с които често са били и погребвани. Накъсвайки цялостната им композиция на парчета, съвременните „автори” и „творци”-интерпретатори на българското наследство раздробяват и унищожават разказа и информацията в тях - в случая това е разказът за произхода, сътворението и връзката с Твореца и творението, с всичкото, което е.

Разрушили Цялото в името на индивидуалистичните си „авторски” напъни, често подобни съвременни „дизайнери” използват отделните елементи, пръснати като парчета от пъзел, за който няма приложена картина за сглобяване. То е като да нарежете икона на парчета, да ги копирате безразборно и да ги поставите в някакъв ритъм на фрагментирано изображение. За някои това може и да е изкуство, за мен е неприемливо отношение към светиня!

        В заключение искам да кажа, че не съм против българските народни везби да бъдат „възраждани” чрез пресъздаването им в съвременните облекла, бижута, в домовете ни. Но нека правим това внимателно, с разбиране, усет и вкус, и най-вече с „чисти ръце” и сърце! 

Самостоятелна изложба на Светлана Костова в НЕМ-БАН, София, 2007

Самостоятелна изложба на Светлана Костова
в Градска Художествена галерия "К.Петров" - гр. Монтана, 2008

Самостоятелна изложба на Светлана Костова
в Исторически музей - Ботевград, 2012 г

Аз самата рисувам и плъстя шевиците като картини и шалове. В периода 2006-2008 г. и до днес направих няколко самостоятелни изложби със стотици композиции от най-впечатляващите за мен. Пресъздавам ги съвсем съзнателно, за да ги разбера, да ги усетя, преживея, докато трупам знания и информация, и пиша своята книга.

Самостоятелна изложба на Светлана Костова
в Исторически музей - Дупница, 2018 г.

        За мен тези шевици са икони, свети изображения на Бога/Богинята, вселената, космоса, света, живота с неговите тайни, които съвременната наука едва сега разкрива! И като такива те заслужават своето място в живота ни, в домовете и сърцата ни!

Светлана Костова

Този текст е публикуван първоначално тук: 

Костова, Светлана. Българските народни шевици - символика, традиция и пресъздаване. https://svetlanaarts.blogspot.bg/2018/03/blog-post_29.html;

Същият текст е публикуван в две части и тук:

в. Слово плюс, ISSN 1310-9693, бр. 26/5-11 юли 2018 г., с. 8, 

http://slovoplus.com/arhiv/11/sp_26-2018.pdf

в. Слово плюс, ISSN 1310-9693, бр.27/12-18.07.2018 г., с. 4, 

http://slovoplus.com/arhiv/11/sp_27-2018.pdf 

---

[i] Купър Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. С., 1993, с. 5

[ii] Библия. София : Св. Синод на Българската Църква, 1982.

[iii] Комитска, Анита. Магията на българските народни носии. / Сите българи заедно. <http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=416:2012-05-06-12-38-15&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61>;

[iv] Носията – израз на българската душевност. / БНР - Радио България, 11.05.2012, <http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100233144/nosiyata-izraz-na-bylgarskata-dushevnost>

[v] Пак там.

[vi] Пак там.

[vii] Комитска, Анита. Магията на българските народни носии. / Сите българи заедно. <http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=416:2012-05-06-12-38-15&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61>;

[viii] Български народни шевици. Aлбум. Съст. Ст. Баджов и Ст.Л. Костов, София, 1913 / La broderie nationale bulgare. Album. St. Badjov, St. L. Kostov, Sofia, 1913.

[ix]  Българско народно творчество (БНТ) в дванадесет тома. Т. V. Обредни песни. С., 1962.

Създание, малко във великото и велико в малкото

Напоследък чета и препрочитам древни книги, залегнали в основите на човешкото мислене и големите култури, въздигнали се в нашата последна, писана човешка история. Чета в момента успоредно Илиада и Книга на Енох. Случайно, така се получи. Признавам, че не харесвам особено Илиада, нито поезията в нея, нито гледната точка и смехотворната причина за продължителната война, нито пък натуралистичните описания на кръвожадните битки и алчността да вземеш веднага доспехите на убития враг. Но истинско отвращение у мен предизвиква това, как почитаните някога като богове, кроят планове и сложни сюжетни линии, за да се насладят максимално на “спектакъла” като в риалити шоу. “Драматурзите” си играят с човешките съдби в нещо като жестока компютърна игра - битка, но с живи хора, истинска кръв и убийства. А насладата, с която се описва всяка смърт, сякаш храни с амброзия “безсмъртните” режисьори. И все така, за да стигнем дo заветните думи на могъщия Зевс, възхваляван като “баща” на богове и смъртни хора:

“Няма в света по-злочест от човека сред всичките твари,

дето живеят и лазят навред по земята просторна.”(Илиада, XVII, 445)

Предимството да четеш книга в зрелите си години е, че четеш осъзнато и ако успееш - непредубедено. Което те кара да виждаш най-накрая истините, които винаги са били пред очите ти, но ти не си имал зрение за тях. От векове, та и до днес европейците усърдно възпитават децата си с Илиада, а цитираните по-горе думи съзнателно и подсъзнателно се врязват в крехките им мисловни модели.

В същото време - лъган, изкушаван, прелъстяван, наказван от “боговете”, които през последните две хиляди години се дегизираха като хора, облечени с власт и пари, човекът разказва и други истории - отричани, забранявани, осъждани. Един такъв апокриф е славянската (българската) версия на Книга на Енох. Там може да прочетем една свята изповед, която народът български предава от поколение на поколение чрез тази книга. Говори самият Господ. За Сътворението. Чуйте Го!

“В шестия ден наредих на своята Мъдрост да сътвори човека от седем части - плътта му взех от земята; кръвта му - от росата и слънцето; очите - от морските глъбини; костите - от камъните; разумът - от облаци и ангелски дъх; жилите и окосмението му - от земните треви, а душата му от моя дъх и от вятъра. И дадох му седем свойства: слух на плътта, зрение на очите, обоняние на душата, осезание на жилите, вкус на кръвта, тръпка на костите, сладостта на помислите. И ето, реших, че съм създал нещо майсторско - създадох човека от видимо и невидимо, от смърт и живот; съчетах в него образ и слово - т.е. създание малко във великото и велико в малкото. И сложих го на земята като втори вид ангел - честен, велик и славен. Направих го владетел на земята, надарен с мъдростта ми, и нямаше подобно нему създание на земята сред моите творения. Сложих му име, съчетано от посоките изток, запад, север и юг. Дадох му четири специални звезди и го нарекох Адам. Дадох му и свободна воля и му показах два пътя - към светлината и към тъмнината. И рекох му: “Ето, това е доброто, а това е злото”, за да разбера любов ли изпитва към мене или ненавист, а и да знам, кои в рода му ще ме обичат. В този миг прозрях естеството му - той тънеше в неведение за своята същност, а неведението е по-страшно от греха. Така и се оказа.” (Книга на светите тайни Енохови, XI)

Вече знаете! Двата пътя. Любов или ненавист!

Кои сте вие! Кои сме ние, майсторски създания!? Изборът е свободен, но задължителен. Сега!

Светлана Костова

21.8.2023 г.

София

Същият текст е публикуван и тук:

Костова, Светлана. Създание, малко във великото и велико в малкото. // в. Слово плюс, ISSN 1310-9693, бр. 33-34/23-29 ноември 2023 г., с. 4, https://slovoplus.com/arhiv/11/sp_33-34-2023.pdf

Културата като "обработка на душата" или "промислени действия" за общественото благо

Препрочитайки книгата на проф. Александър Фол “Тракийската култура. Казано и премълчано”, преоткривам разсъжденията на големия наш учен и мой преподавател, светла му памет, за културата, натурата, западната култура, екологията, духовността и нравствената отговорност. Реших, че има смисъл да ги споделя, не само защото май сме отдавна “изгубени в превода”, но най-вече защото безнравствеността, късата памет и безкнижието са особено войнствени напоследък.

Разсъждавайки върху произхода на термина “култура”, проф. Фол акцентира на предшестващото го елинското понятие “пайдейа”, което ще рече “усвоен начин на мислене”, “обучено и възпитано поведение”, “промислени действия”, които личат по отношение на общественото благо.

“За голямо съжаление, на латински език нещата били казани не тъй искрено”, продължава проф. А. Фол, “поради което в Европа повечето от най-важните думи предизвикват и до днес подозрения. Цицерон, който отлично знаел старогръцки, не успял да открие равностойно понятие на пайдейа, а се задоволил с обработка на душата. Така той използвал битовите познания на своите сънародници да обработват почвата и допуснал, че както почвата очаква да бъде обработена чрез агрикултура, така и душата трябвало да изтърпи обработката чрез култура, каквато била философията. Понеже философията не изисква непременно действия и дори, изглежда, по-полезно би било да не ги върши изобщо, то в следващите векове европейците започнаха да смятат, че колкото повече си увеличават културата, толкова повече трябва да си скръстват ръцете, за да стигнат до Хердер. Хердер беше романтик и веднага видя, че такова продължително бездействие е напълно хуманна отлика, та противопостави своята култура, написана този път на немски език, на останалата натура, като обяви първата за духовност, а втората за естественост и по този начин постанови два свята.

Тези два свята дотолкова се отдалечиха един от друг в Европа, че още преди повече от столетие стана необходимо да се създаде науката екология, която да прерасне и в партия.

Самата духовност обаче се оказа по-костелив орех, отколкото се очакваше, и то поради простата причина, че нейните изследователи не пожелаха да възприемат качествата на старогръцкото псюхè, определени от Платон. Те са знание, мъжество, разумност и справедливост и са напълно достатъчни, за да се обосноват всякакви промислени действия за благото на обществото, дори и да ги наречем - както често днес ги наричаме - ум, чувства, воля и морал.”

Е, какво ни вълнува някаква си култура, би казал някой. Нито пък ни интересува историята, дето все я пишат наново! Те нямат никаква стойност, не ни хранят, нито поят!

Вълнуват ни, защото те са Човекознание, мили хора! Защото “Човекът е и обект, и субект на изследването”, пише Фол. “Такава двустранност би била поносима, ако не бе и едновременност, а тогава проблемът за миналото става всъщност проблем на актуалното настояще.”*

Без изключение - добавям аз!

Светлана Костова

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2023/07/blog-post.html

___________________________________________________________________________________

* Цитатите са от книгата на Фол, Александър. Тракийската култура. Казано и премълчано, София : Тангра ТанНакРа ИК, 2009, с.13-15.

Същият текст е публикуван и тук:

Костова, Светлана. Културата като "обработка на душата" или "промислени действия" за общественото благо. // в. Слово плюс, ISSN 1310-9693, бр. 31/9-15 ноември 2023 г., с.5, 

https://slovoplus.com/arhiv/11/sp_31-2023.pdf

МЪДРОСТТА НА СЪРЦАТА НИ

Светлана Костова

"Дърво на живота", худ. Светлана Костова -
картина по българска народна шевица от Дупнишко

         Чували ли сте поговорката: „Ако дървото иска да разцъфне, трябва да благославя корените си”? Звучи позната?! Но не е българска. Идва от Африка.

Когато прочетох това проникновено предупреждение на един далечен народ, се замислих, колко от нас го съзнават - в своя личен житейски план и в своята принадлежност към даден народ и земя? В този миг пред очите ми се появи едно нашенско дърво – Дървото на Живота от Дупнишките шевици. Виждали ли сте го? Съществува в множество варианти, но винаги голямо, пищно, красиво, извезано върху почти цялата видима площ на ръкавите на младите невести, готови да раждат и пораждат живот!

И тогава внезапно си спомних, че корените му са изобразени и в Земята, и в небесата! Точно, както човешкото същество, на земя родено, носи духа на Твореца! Пред очите ми се заредиха всички онези извезани по женските ризи на българките свастики-галактики, слънца и звезди, огнени пламъци на Сътворението, слънчеви кръстове, райски градини, където едновременно всичко цъфти, ражда плод и завръзва златно семе в златни шушулки, които пазят божествения род, ред и план!

Давали ли сте си сметка, че когато се подготвяла за най-свещената си роля – да продължи живота, някогашната българка обличала риза-космос, изпредена, изтъкана, извезана, сътворена от самата нея?! И уподобявайки се, не, превръщайки се във Великата небесна Майка, била готова да ражда звезди и слънца, цели вселени! Ще се изненадате ли тогава, че старите българи вярвали, че когато Господ е направил човеците, направил и звездите. И когато се ражда човек, веднага се появява и звездата му на небето, отиде ли си човек – угасва звездата му.

Излиза, че някогашните българи вярвали, че са звездни хора! Светът им не се ограничавал в рамките на земята, а се простирал до големия космос, до небето, което казват, някога можело да се достигне с ръка и където греели звездите, и живеели Господ и ангелите.

"Вселена", Светлана Костова -
картина по българска народна шевица от Дупнишко

Излиза, че предците ни помнели и свято тачели небесния си произход! Те знаели, че са „от Бога човеци” и искали всичко в живота им „да е от Бога”. Разказвали помежду си тази история, „изписвайки” я върху хлябовете за празник, шевиците, тъканите за дома. Изпявали я в обредните песни, изигравали я в хората си, описвали я в приказките край огнището…

И когато в деня на празника, „празни” от делнични мисли, пременени и променени, някогашните българи се наловели на хорото, ритъмът на телата им се сливал в едно с този на вселената. Тайнството се задействало от песента и музиката, а човешките сетива поемали и се активирали от симфонията от вибрации, създадени от всичко това. Тогава образите от шевиците затрептявали в ритъма на танца и радостта от живота. В този момент именно се случвала хармонизацията на човешкия свят с онзи, необятния на Твореца. Каквото Горе, такова и Долу! Човекът и човешкият колектив се превръщали в съ-творци, чиято енергия се вливала във величествения и тайнствен вечен двигател, наречен Живот!

"Дърво на живота", худ. Светлана Костова -
картина по българска народна шевица от Дупнишко

Разказах ви с езика на любовта и очите на възторга, онова което може да прочетете в дебелите книги за бита и вярванията на старите българи. Показах ви онова, което ме е вдъхновило, за да проучвам Божествения език на символите, вложен във всеки жест, дума, мисъл, вяра, мелодия, изображение на живота на предците ни.

Живот-свещенодействие в преображението на празника!

Свето Писание, пресъздавано и предавано от поколение на поколение от жените – от майка на дъщеря, от баба на внучка.

„Женският път” на познание чрез съпреживяване в единство, чрез творчество, емоция и интуиция.

            Познание от и чрез сърцето – Мъдростта, която Господ вложи в сърцата ни!

"Вечният кръговрат на живота", худ. Светлана Костова -
картина по българска народна шевица от Дупнишко

Линкове за цитиране:

Костова, Светлана. Светото Писание на българите: МЪДРОСТТА НА СЪРЦАТА НИ (svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com), <05.04.2023>

Текстът е публикуван първоначално тук: 

Костова, Светлана. Мъдростта на сърцата ни / сп. "Изживей България", 2018, бр.2, с. 32-35, 

Изживей България (experience-bulgaria.eu)

Изживей България | Sofia | Facebook

02-2018 Изживей България, бр. 2 /2018 г. | Facebook

Сурва, сурва година!

Сурвакарска куда, гр. Съединение, Пловдивско

Сурва, сурва година,
Весела, весела година. 

Голям клас на нива,

Червена ябълка в градина, 

Жълт мамул на леса,

Голям грозд на лоза,

Пълна къща със деца,

Пълни обори със стока, 

Пълна кесия със пари.

Живо, здраво до година, 

До година, до амина!

Това е най-популярната блажанка (благословия) на сурвакарите в ранни зори на 1 януари по време на обичая Сурвакане. 

А на снимките по-долу виждате сурвакарски краваи, описани още от Димитър Маринов в края на 19 век.

Сурвакарски кравайчета, нанизани
на сурвачка, с. Дуванли, Пловдивско

Светлана Костова

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2023/01/blog-post.html

Как някога празнувахме Коледа с баба и дядо на село?

Всяка година, в самия ѝ край, когато наближи най-светлият празник, всеки от нас се завръща в спомените си и за малко става отново дете. Там, където заедно с най-близките и любими хора, сред сиянието на свещите и живия огън, всичко е радост и светли надежди! Завръща се там - не в някакво минало незабравимо, а във вечно съществуващото сега на мигове на щастие и споделеност! При това без ярки светлини, излишен шум и безсмислени подаръци! Затова ще ви разкажа за това Сега в сегашно време с надеждата тези изконни български традиции да останат и да бъдат претворени и изживени може би и от вас.

В святата нощ на Рождество Христово традиционното българско семейство от векове се събира около домашното огнище, за да почете и отпразнува раждането на Младенеца, който даде вярата в спасението, надеждата за бъдния ден и призова любов между човеците. Българинът е нарекъл тези светли часове на очакване Бъдни вечер. Всяко действие тогава е изпълнено с особена тържественост, с надежда за здраве, плодородие и щастие през идната година.

Подготовката за празника започва с почистване на дома. Ако в къщата има огнище или камина в нея се поставя голям пън. Този дънер всъщност е истинското коледно дърво на старите българи и носи специалното име Бъдник. Към него се отнасят с почит и уважение. Не само защото ще трябва сгрява с топлината си още 2-3 дни – през цялото време на Коледните празници, но и защото чрез него семейството ще съди за следващите месеци по начина, по който гори. Ако гори с голям пламък и искри, годината ще бъде добра!

В нашата къща на село, както в повечето къщи в последните десетилетия на 20-ти век, вече нямаше огнища. Но имаше така характерната готварска печка на дърва, която в този сезон не спираше да бумти. На нея винаги имаше тенджера или чайник с топла вода, а често отгоре ѝ и във фурната се готвеха вкусни гозби. В тази печка нямаше как да се сложи голям дънер от дъб, но дядо подготвяше за Бъдни вечер клонка от круша. Това ставаше още на Игнажден. С този клон от плодно дърво той заставаше пред горящия огън в печката и размахвайки го, започваше да благославя поред всички близки, домашните животни и растения за здраве, плодородие и изобилие. Да има, да се ражда! След тези благословии поставяше клонката на стената до печката, за да стои там до Богоявление, когато тя се пускаше в реката.

Денят на 24 декември започва рано, рано. От сутринта домакинята започва подготовката за най-важната трапеза. Основното в нея, както при повечето български традиционни празници, са обредните хлябове. А това е времето от годината, когато се месят най-много обредни хлябове.

Хлябът е не само основна храна за българина, душата на неговата трапеза, но той в християнските тайнства се превръща в символ на живота - тяло Христово, както виното - в Негова кръв. Хлябът се споделя. Той свързва хората на трапезата и е символ на християнското семейство – „една плът“.

Обредният хляб не е обикновена храна. Той е молитва, „изписана със символически белези“, както отбелязва големият изследовател на българската „жива старина“ Димитър Маринов. Меси се само от жени, защото жената е тази, която е способна и предназначена от Господ да материализира мечтите, надеждите и въжделенията на човешкия колектив. Две ръце, но най-вече любящо сърце и истинска вяра, че молитвите ни ще бъдат въплътени в живота, превръщат брашно, мая, сол и вода в свещен хляб!

Бъднивечерските хлябове са много и най-разнообразни. В родната ми Северозападна България почти навсякъде се меси прясна содена питка, посветена на Божията Майка, точно както това се прави за всяка родилка. Замесва се и голямо тесто с квас (с мая), от което най-първо се прави другият основен коледен хляб - „колач“. Най-често той е голяма погача с направен върху нея тестен кръст, кръг или слънце, или комбинация от тези символи.

Тук е мястото да вметна, че във времето, за което ви разказвам своите Коледни спомени - последните десетилетия на 20-ти век, жените вече отдавна предпочитаха да използват мая вместо квас, защото квасът изискваше много грижа и време за подготовка. И двете ми баби месеха хляб само с мая. А хлябът им беше вкусен и пълен с душа, защото те я влагаха там, заедно със съставките! В крайна сметка това е предназначението на обредните хлябове и на всяка свещена храна, предназначена да се споделя!

Третият основен хляб за Бъдни вечер е т.нар. „къща“ - пита, върху която домакинята изобразява с тесто както в детските рисунки къща, а с тестени топчета в ограденото пространство хората от фамилията, като обикновено на брой с 1-2 повече, за да се множи рода. Тук се поставя и символ за кучето като пазител до къщата.

Ако семейството има домашни животни, се омесва специална пита, наречена „кошара“. Върху нея с тесто се прави един голям почти затворен кръг с извити навън краища при отвора. Това е самата кошара, в която с различни топчета и продълговати ивици тесто се поставят овцете, козите, кравите и друг добитък. На входа ѝ се изобразява символично овчар (понякога с гега) и неговите кучета.

Всички имоти, които притежава семейството, също трябва да бъдат изваяни в отделни хлябове. „Градината“ се „изписва“ често с успоредни ивици тесто през цялата пита. „Лозето“ - на равни разстояния с вилица се набожда хляба или пък с три пръста се прищипва многократно, за да се изобразят лозите и техните редове. Ако има пчелин, задължително се прави отделна пита, като бройката на „кошерите“ също е с 1-2 повече, за да се роят пчелите.

Специално хлебче представлява „прасето“. То се прави от две неголеми тестени топки – едната по-малка за глава, а другата – за тялото. Те се изтеглят леко, за да станат по-продълговати. На по-дългата част се слага тестен детайл, който да уподоби завитата му опашчица. Може да се сложат и „уши“.

Върху малка питка, леко издължена, в средата се поставя кръгче от тесто и/или тестени ивици по ширина. Така получаваме „бъчвата“ с нейната канелка и обръчи.

Някога са се месели и различни кравайчета, гевречета и малки питки, които са се давали на коледарите. В детството ми коледуването беше изчезнало, но днес то отново се възражда на някои места, макар и не съвсем в духа на някогашната си същност, и коледарски дружини обикалят в селата, за да пеят своите благословии и да бъдат дарувани.

По традиция ястията на Бъдни вечер са постни, тъй като 24 декември е последният ден от едномесечния Коледен пост. В православието постът е обширно понятие, но по отношение на храната означава безмесни дни, но и въздържание от храни с животински произход като например мас, масло, яйца, сирене и др. Затова празничният характер на трапезата се състои в многото ястия. Обикновено се смята, че трябва да са 9 на брой:

1. Зелева чорба – зелев сок с нарязан на много ситно праз и червен пипер (може да се капне и малко олио или зехтин);

2. Пълнени чушки с боб или с ориз;

3. Яхния от бял фасул или леща;

4. Постни сърми с листа от кисело зеле или с лозови листа;

5. Туршия;

6. Тиквеник (баница с тиква и орехи) или печена тиква;

7. Компот или ошав – компот от сушени плодове;

8. Сушени плодове – сини сливи, грозде, кайсии и др.

9. Ядки – орехи, лешници, люти чушки, чесън, праз.

   На трапезата за Бъдни вечер задължително присъства виното.

По традиция на този празник семейството сяда не на масата, а на земята, като върху почистения под е разпръснат наръч житна слама. Отгоре тя е застлана с черги и покривка. Този обичай е символ на нашата скромност и смирение, както и на това, че Младенецът Иисус Христос се е появил на бял свят в една пещера и първата му люлка са намиращите се там ясли за добитъка. Великото и непреходното обикновено не се раждат в разкош, а засияват в трудностите и изпитанията на света.

Разбира се, ако няма възможност да се празнува на пода върху слама, може да се използва ниска или висока маса, застлана с покривка. На средата на софрата се слага питката за Богородица, колачът и каната с виното, като върху тях се закрепва и запалва по една свещица. Около тях се подреждат всички останали обредни хлябове и ястия. Всички присъстващи са събрани около трапезата и стоят прави. Най-старият член на семейството прекадява и благославя храната за празника, като по този начин я освещава. Това се прави като в глинено или метално съдче се поставят няколко въглена и върху тях – тамян. Казва се молитвата „Отче наш“.

После всички сядат на земята и отново най-старшият (най-старшата) разчупва малката питка, наречена на Божията майка. Първото парче от хлебчето се оставя на иконата и се ползва при нужда за лек през годината. Всеки трябва да изяде мълком по един залък. В моя роден край тази питка се нарича „мълчанка“. Тя символизира тайната, която Богородица пазила 9 месеца, че е заченала и ще роди Спасителя.

След това се благославят хлябовете и при разчупването им се изказват благопожелания за здраве, щастие, късмет, изобилие и плодородие през идната година. Когато се реже главният хляб за Бъдни вечер, наричан с имена като колач, боговица, погача, стопанинът го вдига високо над главата си и казва: „Да порасне житото, колкото е вдигнат колача“.

Символично се „заколва“ прасето. Отрязва се „канелката“ на „бъчвата“ и в образуваната вдлъбнатинка на хляба се сипва малко вино, което трябва да прелее, за да го има в изобилие и занапред. След това виното се разлива по чашите и се пие наздравица.

В края на вечерята се чупят орехи и според това, каква е ядката им се съди, какво ще бъде здравето на човека през идната година.

Нанизва се чесън на червен конец, който трябва да се носи на шията или в джоба до Йордановден (6 януари) през т.нар. „мръсни дни“, за да предпазва от злини. Тогава се изхвърля в реката.

На Бъдни вечер в моето семейство вземахме Библията и търсехме насоки и отговори за бъдещето. За да се получи желаният отговор, трябва свещената книга да се подържи между ръцете, а човек да се съсредоточи върху въпроса си. След това да я отвори и да посочи някой пасаж, който да се разтълкува.

След вечеря се вдига покривката и настава най-хубавата част от празника – ровенето в сламата на пода. Всеки трябва да намери пшенично зрънце, което да изяде за здраве. Интересно е, под сламата да се сложат предварително и „бели пари“ (33 на брой – колкото е живял Иисус Христос), които да бъдат намерени. Обикновено това е голямото забавление за децата, но в него могат да се включат и възрастните, за да им помогнат, пък и да си припомнят, че и те са били деца.

Когато приключи борбата, придружена с радостни викове и смях, сламата се събира, а на сутринта се разнася и се пали по малко от нея край плодните дръвчета, за да раждат те повече през следващата година.

Прието е през трите дни на Коледа да не се работи нищо. Добре е дори месната храна да е сготвена предварително още на 24 декември, макар и да се консумира от 25 нататък, когато постите са свършили. Дойдат ли гости на 25 декември преди обяд, остават да споделят празничната трапеза. На нея традиционно се поднася свинско месо, ако има възможност и цяло печено прасенце, пълнено с лук, ориз и ситно нарязани дреболии. Може да се сложи и пуйка или гъска, пълнена с ориз, ябълки или кестени. В повечето случаи обаче за по-лесно се предпочита печена пуйка с кисело зеле. Задължителни за Голямата Коледа са „блажните“ сърми с кисело зеле.

В тези дни семейството се отдава на почивка, сърдечни разговори и светли мисли за бъдещето. Скътваме тези съкровища и образи в сърцата си, за да ни сгряват в идните дни. Завинаги!

Светлана Костова

Линк за цитиране:
Костова, Светлана. Как някога празнувахме Коледа с баба и дядо на село? / Светото Писание на българите.

https://svetoto-pisanie-na-bulgarite.blogspot.com/2022/12/blog-post.html, 22.12.2022 г.