 |
| Везба от ръкав на женска риза от Дупнишко, XIX в. |
Отдавна се каня да напиша мнението си по въпроса за "авторските" шевици по български народни мотиви, защото виждам напоследък, как доста хора буквално безобразничат с тях - опростяват ги, махат елементи и символи, цепят ги, делят ги, като обръщат едната половина, за да махнат другата и да ги направят симетрични (кой знае защо?!) или взимат отделен мотив/мотиви и го превръщат в безсмислен орнамент. Списъкът е тъжно дълъг... И всичко това, за да яхнат вълната на популярността, печалбата или кой знае още какво.
Българските народни везби, особено онези сложните, пищните, на които се възхищаваме, са част от ритуално облекло - празнично, сватбено, което е неделима част от обичаите, обредите и вярванията на предците ни, които са едно цяло. Тези везби не са просто декорация на дрехите, те са свещени символи за това кои сме и какви сме! Достигналите до нас носят символи и композиции, които откриваме в артефакти отпреди хиляди години по същите тези земи, които населяват днешните българи и техните съседи. Защо? Защото са свято пазени и предавани! Защото дори да е забравен смисълът им, символите са предназначени да ни свързват чрез невидими сетива с онова, което наричаме Дух или Бог.И не, те не са измислени от конкретни жени! Символите никога не са измислят от конкретни хора - така смятат всички учени семиотици, философи, културолози, изследователи на религиите.
Образите, които символите се стремят да изразят, имат дълбок и всеобхватен смисъл. Чрез тях хората търсят път към сложното духовно общуване. Затова символът никога не е само форма. „Той не може да се създаде изкуствено или да се измисли от отделна личност, да бъде лично отношение или приумица.”[i] Тези символи и знаци дори не са само български - ще ги срещнете по цял свят, особено в Европа и Азия.
Преди да станат везби по дрехите тези символи и композиции от символи са изсичани в камъка, врязвани в глината, издълбавани в метала, рисувани по човешката кожа, изтъкавани по дрехи и килими, изобразявани върху накити и т.н. Това може да се проследи поне 7-9000 години назад по целия свят!Кой ги е измислил тогава, питате!?
Може би наистина Бог ги е вложил в сърцата ни!
Защото, както всяка религия, философска школа или истинска древна мъдрост на тази земя казват:
„Кой вложи мъдрост в сърцето или кой даде смисъл на разума?“
(Книга на Иова, 38:36)
„Понеже Бог е, който „тури окото Си на сърцата им, за да им покаже величието на Своите дела...“
(Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов 17:7)[ii] Само не се заблуждавайте за цветенцата, клонките и дръвчетата по премените на българките от старо време! Те не са само за красота! Не виждате ли в тях закономерностите? И на чия фигура приличат? Какво славят? Шевиците по премените на българките, тъканите им, шарките по хлябовете, дърворезбите, символите в приказките, песните и легендите не са "битови" работи, те не са създадени за ежедневието и работния делник, а са свещени изображения и символи за празника, предназначени за едно по-високо от битовото състояние - състояние на духа на човека, който "не само за един хляб живее"!
Темата е необятна - за цяла книга и такава скоро ще издам.Сега обаче, за онези, които не се доверяват на това, което казвам, в подкрепа на мнението си, искам да цитирам д-р Анита Комитска, виден наш учен етнолог:
"В патриархалния свят на българите съществуват строги повели по отношение на облеклото. Векове наред хората носят своите одежди така, както са се обличали техните предци, без да добавят или изменят нещо. Тази рутина определя съставните части на носията, начините на украса и на носене на дрехите; на намотаване на пояса; сресването на косата и сложното невестинско забраждане; накитите и обуването; дрехите, които да носят младите и старите, момите и ергените, сгодените и венчаните, облекло за делник, празник и погребение и т. н. Когато в началото на ХХ в. Брейлсфорд посещава Македония, той отбелязва: „… облечени са в носии, които едва ли са претърпели някакво изменение, откак първите славяни са нашествували Балканите… Всяко село бродира по свой начин красивата дреха и от червената или черната бродерия може да научите все, що е нужно да знаете за тази, която я носи. Можете и да познаете от кое село е тя. Тя се е облекла както са се обличали майка й и бабите й през цели поколения и нейната вярност към традицията прогласява, че тя никога не е искала новост или нововъведение, нито въставала против благоприличието и еднообразието на нейната участ…Човек не иска да вярва, че това са хора от днешно време и ходи между тях като през алеи на божества и мумии в некой голем музей…” Тази преданост към традицията е част от колективистичния дух на българския селянин. По този повод Иван Хаджийски пише: ”…Външните белези на личността тогава не само не служеха да я подчертаят, да я изтъкнат, да я отличат, но напротив, служеха окончателно да я оприличат на цялото. Всеки се стрижеше, носеше, обличаше съобразно с важащия тип „както всички хора”… старата жена трепереше да не направи нещо в облеклото си, което да я отличи от другите...”[iii] Повечето български етнографи подчертават в проучванията си, че всичко в традиционното облекло било строго регламентирано по вид, пол, възраст. Шевици, тъкани, техники на изработка, символи, имали свой канон във всяко село и дори в отделни родове. Този строг регламент какво, кога и как се шие, везе, тъче, носи, не разрешавал да се възпроизведе някаква шевица, просто защото е по-красива![iv] До сватбата си българката трябвало да направи даровете, които тя подготвяла за свекъра, свекървата, деверите, зълвите и т.н., също така три-четири ката дрехи за бъдещия си съпруг и поне толкова за себе си, съобразявайки се с канона – за всяка възраст съответния комплект. Невестата другоселка задължително трябвало да приеме носията на селото, в което отива да живее. Затова и „жена, която се омъжвала извън селото, била оплаквана. Както казва социалният психолог Иван Хаджийски, „животът извън селото е живот в чужбина”. Булката отивала с приготвения от нея чеиз, но той не се вписвал на новото място, тъй като костюмите, приготвяни от нея през годините, били различни по състав, шевици, тъкани. Тя нямала време да приготвя нови дрехи, тъй като през година-две раждала, и в същото време от сутрин до вечер работела на нивата, и оставала изолирана, не се вписвала в контекста на новото си село.”[v] „Носията е цяла вселена, със свой специфичен език, свой смисъл”[vi], казва етнологът доц. Ганка Михайлова. Макар и „изгубени в превода” на този език и смисъла му днес, и за незапознатия съвременен наблюдател е очевидно, че мотивите на българските народни шевици, празнични хлябове, обреди, песни и традиции разкриват древни представи за света и човека. Същото подчертават и някои от изследователите. Специално за облеклото в неговата комплексност от символи и знаци, се отбелязва, че то е „свято, така както са свети домашният олтар, огнището, гумното, земята, храма”, а създаването на традиционната празнична носия съпоставят „с акта на сътворението на света в митичното претворяване на хаоса в космос, на природата в култура”[vii]. ******
Когато говоря за хилядолетната приемственост и устойчива употреба на символите и композициите на везбите, тъканите, обредните хлябове, песните, обичаите, винаги се намира някой революционно мислещ съвременник, който опонира, че промени са се случвали и се случват. Никой не отрича еволюцията и промените, но в българската традиция те са избягвани съвсем съзнателно. Всички изследователи на българската старина още от големия Димитър Маринов до съвременните учени подчертават това.
Когато в края на XIX век и началото на ХХ традиционното общество започва да се руши под натиска на индустриализацията и капитала, тези промени стават по-осезаеми и бързи. Войните също преобръщат света на българите и рушат вековните традиции, морал и вярвания на хората от традиционните общества навсякъде по света. Индивидуализмът, егоизмът, съперничеството са само малка част от разрушаването на традиционните общности, където важно е било цялото, а не единицата и където съзнанието на индивида функционирало като част колектива – както при пчелите и кошера.
 |
Везба от ръкав на женска риза от Дупнишко
от XIX век |
 |
Рисунка на везба от ръкав на женска риза
от Дупнишко от 30-те години на ХХ век |
Ценностите се променят, променят се и шевиците, тъканите, мотивите започват да се смесват и да губят сакралната си значимост, докато накрая дори изчезват. Особено силен е този процес през 20-30-те години на ХХ век, когато от една страна традиционната селска среда губи опората си, а градската интелигенция се втурва да спасява българското художествено наследство. За промените и тяхната същност от този период мога да ви приведа един пример с една невероятно красива и изпълнена със символи везба от ръкав на женска риза от Дупнишко от XIX век[viii]. През 30-те години на ХХ век същата везба върху ръкав се превръща в едно опростено, бих казала осакатено свое подобие, което поне е запазило свещената си композиция, но е загубило многопластовото си значение. Втората бродерия от ръкав е рисувана от мен като копие въз основа на снимка, която нямам право да ползвам. Оригиналната шевица е притежание на съвременна везбарка от Пловдив. Гледайки двете композиции сами преценете, какви щети нанася намесата в българските народни шевици и опростяването им! В наше време „авторските” „дизайнерски” напъни отиват много по-далеч! Взема се оригинална стара българска народна везба. Със снимкообработваща програма се срязва наполовина. Запазва се само едната половинка, другата се отхвърля като ненужна. Запазената половинка се обръща огледално и се залепя към съм себе си като така се изтъква нейната симетричност. След това кощунство се заявява, че имаме „авторска” шевица… Ще спра до тук с употребата ѝ!  |
Везба от ръкав на женска риза от Дупнишко
от XIX век |
 |
"Авторско" "дизайнерско" манипулиране
на българска народна шевица, 2017 г. |
Там е работата, че симетрията в българските народни шевици е относителна и се избягва съзнателно. Нито цветово, нито композиционно детайлите в шевиците на българките са симетрични, въпреки че на пръв поглед може да не забележите това. Може би най-точно е да се определят с оксиморон като „симетрично-несиметрични”. Една от причините за това е търсенето на движение, ритъм, присъщи на всичко в нашия свят и живот, на нашия свят, а симетрията е съвършена, но символ на покой, на света на отвъдното.
По-лошото от „съвременния поглед” към българското наследство обаче е, че срязването и променянето на шевицата я е осакатило безвъзвратно и е загубен нейният свещен смисъл на Дърво на живота. Ако се вгледате внимателно и особено, ако претворите тази древна везба ще разберете за какво говоря.
Мога малко да ви подскажа:
„Чудно дърво чудновато,
вършето му дур до небо,
сълпето му дур до земи,
листата му маламени ,
род родило две ябълки...
Щото било чудно дърво,
Оно било тежка сватба,
щото било две ябълки,
оно било до два млади,
до два млади под два венци...“[ix]
Ще повторя отново, че шевиците на древните са символи, а не художествени приумици на отделни индивиди, родове или дори на цели народи. Те нямат приложно-декоративна насоченост, макар че украсяват дрехите на предците ни. Тяхната роля е да предават информация и да въздействат на съзнателно и подсъзнателно ниво. Това не са "битови" украси на предмети. Подобни шевици са от невестинските премени на българките, с които често са били и погребвани. Накъсвайки цялостната им композиция на парчета, съвременните „автори” и „творци”-интерпретатори на българското наследство раздробяват и унищожават разказа и информацията в тях - в случая това е разказът за произхода, сътворението и връзката с Твореца и творението, с всичкото, което е.
Разрушили Цялото в името на индивидуалистичните си „авторски” напъни, често подобни съвременни „дизайнери” използват отделните елементи, пръснати като парчета от пъзел, за който няма приложена картина за сглобяване. То е като да нарежете икона на парчета, да ги копирате безразборно и да ги поставите в някакъв ритъм на фрагментирано изображение. За някои това може и да е изкуство, за мен е неприемливо отношение към светиня!
В заключение искам да кажа, че не съм против българските народни везби да бъдат „възраждани” чрез пресъздаването им в съвременните облекла, бижута, в домовете ни. Но нека правим това внимателно, с разбиране, усет и вкус, и най-вече с „чисти ръце” и сърце!
 |
| Самостоятелна изложба на Светлана Костова в НЕМ-БАН, София, 2007 |
 |
Самостоятелна изложба на Светлана Костова
в Градска Художествена галерия "К.Петров" - гр. Монтана, 2008
|
 |
Самостоятелна изложба на Светлана Костова
в Исторически музей - Ботевград, 2012 г |
Аз самата рисувам и плъстя шевиците като картини и шалове. В периода 2006-2008 г. и до днес направих няколко самостоятелни изложби със стотици композиции от най-впечатляващите за мен. Пресъздавам ги съвсем съзнателно, за да ги разбера, да ги усетя, преживея, докато трупам знания и информация, и пиша своята книга.
 |
Самостоятелна изложба на Светлана Костова
в Исторически музей - Дупница, 2018 г. |
За мен тези шевици са икони, свети изображения на Бога/Богинята, вселената, космоса, света, живота с неговите тайни, които съвременната наука едва сега разкрива! И като такива те заслужават своето място в живота ни, в домовете и сърцата ни!
Този текст е публикуван първоначално тук:
Същият текст е публикуван в две части и тук:
в. Слово плюс, ISSN 1310-9693, бр. 26/5-11 юли 2018 г., с. 8,
в. Слово плюс, ISSN 1310-9693, бр.27/12-18.07.2018 г., с. 4,
[i] Купър Дж. К. Илюстрована енциклопедия на традиционните символи. С., 1993, с. 5 [ii] Библия. София : Св. Синод на Българската Църква, 1982. [viii] Български народни шевици. Aлбум. Съст. Ст. Баджов и Ст.Л. Костов, София, 1913 / La broderie nationale bulgare. Album. St. Badjov, St. L. Kostov, Sofia, 1913. [ix] Българско народно творчество (БНТ) в дванадесет тома. Т. V. Обредни песни. С., 1962.
.png)
